8
« -: Януари 06, 2011, 12:19:04 pm »
Тази река с бързоструйни звънливи води и едри валчести камъни; тази река, неудържимо, плавно и величествено носеща искрата на моето съзнание; тя ме отвежда към бреговете на спомените. Там си и ти, Уелех, дъще на Зората. Седнала си на любимия си камък и се решиш. Костния гребен потъва в струите на косите ти, огрени от слънцето и излъчващи вълшебна гъвкава свежест. Мога да те гледам така с часове. Ти си най-скъпото и прекрасно нещо, което съществува. Не съм виждал такова дори в земите далече отвъд долината, в целия свят. Усмивката ти стопля сърцето ми. Това казвам аз, Аро, Духът на мечката, твоят баща....
* * *
Пръта, на който бяхме провесили тялото на планинския козел тежеше на лявото ми рамо. Острата миризма на дивеча дразнеше гладните ноздри. В дясната си ръка стисках копието, с което се подпирах. Гордост от богатия улов изпълваше сърцата ни и окриляше стъпките ни- три едри животни щяха да нахранят всички от племето на Мечката. Мечтаех си за мига, в който щях да прегърна дъщеря си. След смъртта на майка й в една гладна зима, Уелех растеше под грижите на мен и жените от племето. Стана най-хубавото момиче, моя надежда и радост. От рогата на козела щях да й направя хубав гребен с красиви шарки. Когато прехвърлихме рида, кожените шатри не ни посрещнаха с обичайната си врява. Страшна тишина звънтеше в ушите ни и ни накара да захвърлим дивеча и да се затичаме. Жени, деца и старци лежаха там, където ги беше заварило копието или боздугана на неприятеля. Стъпките ми задъхано ме отведоха към нашата шатра, но дъщеря ми я нямаше. Когато излязох изпод чергилото, бавно се обърнах. Погледът ми се плъзна към камъка, на който тя обикновено седеше. Там имаше кръв. Ръцете ми докоснаха родната ми кръв и без да знам какво правя, наведох се към тръстиките. Там лежеше Уелех, моето слънце. Очите й ме гледаха. В гърдите й беше забит нож, украсен с рогова дръжка от племето на остророзите. Паднах на колене в тинестата вода и закрещях, издигнал ръце към боговете. Уелех, сърце мое, отишло си завинаги......
* * *
Вечерта оцелелите слязоха от пещерите, където се бяха скрили и ни помогнаха да приготвим погребалния обряд. Облечени в празничните си дрехи, убитите бяха положени около огъня, за да се простим с тях. Там беше и ти, дъще моя, с дълги плитки, обрамчили лунното ти лице. Наведох се и закичих косите ти с лилави пролетни цветя и мъка сграбчи грубото ми сърце. Една старица ми подаваше ножа, прекъснал живота ти. Тя ми говореше нещо, но не я разбирах. Шаманът напяваше и хвърляше ароматни билки в огъня. Зазоряваше се.
- Изпратете рожбите на нашето племе! Ето- духовете им отлитат и се сливат със сърцето на светлината!
В този миг червените лъчи на изгрева избликнаха иззад хребета и ни удариха право в очите и сърцата. Силен вик се изтръгна от нас- мъка, гняв, болка, отмъщение... После тръгнахме към пещерите- последния дом за мъртвите....
* * *
Странно лека беше, дъще моя, когато те носех към пещерите. Може би беше прав шамана, че вече пътуваш към светлината. Може би не. Ти си най-скъпото нещо, което имам и не мога да повярвам, че си заминала. Избрах най-сухата и висока ниша, за да не те безпокоят зверовете.
Могъщ рев и тежки стъпки прекъснаха мислите ми.
- Мечката! Духът на мечката!- изфъфли шамана- Бягайте!
Всички се втурнаха навън, ужасени от рева на страшилището. Аз ще остана с теб, Уелех. Няма да те дам дори на Духът на мечката.
* * *
Ревът на мечката накара вътрешностите ми да потреперят. Факелът, забит в скалата хвърляше призрачни сенки. Усещаше се миризмата на звяра и тежкото му дишане.
- Излез! Ако си звяр- с копие, ако си Дух- с дух ще те преборя!- извиках към тъмния силует пред мене.
Огромната мечка се изправи на задните си лапи и нападна. Видът й беше не по-малко страховит от рева й. Замахнах с всички сили и съзнанието, че ако пропусна, с мен е свършено. Копието се заби в освирепялото животно, спирайки устрема му. Мечката се опитваше да ме достигне с предните си лапи, но подпрян на забитото в нея оръжие, не й позволявах. Тежкото чудовище натискаше върху ми и трябваше да се подпра на скалата. Мишците и ясеновия прът нямаше да издържат дълго. Внезапно копието се счупи и мечката политна към мен. Не помня как съм напипал ножа с костена дръжка и съм го забил в сърцето й. Убих я. Убих я с ножа на врага. Това бе добра поличба....
* * *
Слязох в селото, носейки на гърба си мечата кожа. Всички наизскачаха от шатрите, не вярвайки на очите си. Шаманът ме посрещна пред множеството, коленичи и ми подаде жезъла на загиналия вожд.
- Ти си Аро, Духът на мечката. Води ни!
Така поведох войните от нашето племе да отмъстим на остророзите........
* * *
Битката беше в разгара си. Изненадани от атаката призори, остророзите бягаха панически, оставяйки всичкото си имущество. Войните ни надаваха победоносни възгласи. Нахълтах в крайната шатра, разположена до гората с насочено копие. Но не приготвен в засада враг, а младо момиче лежеше там и трепереше. Смолисточерните й коси не бяха като твоите, дъще моя, но твоя гребен лежеше в скута й.
Гняв изпълни душата ми, грабнах гребена и разтресох за дрехата ужасеното момиче.
- От...откъде имаш този гребен?
- Та...татко ми го донесе- отвърна тя с тракащи от страх зъби. Червена пелена замрежи очите ми, блъснах девойката на пода и опрях копието си в ямката на гърлото й за последен удар.
И тогава нещо се преобърна. Не онова момиче лежеше там , а ти, Уелех, слънце мое. Невидимата ти длан леко отклони копието и то падна от ръката ми. И тогава разбрах, че не бива да отмъщавам.
Сграбчих момичето, изведох го навън и го блъснах в шубраците.
- Отивай си! И вземи този нож! Дай го на баща си!
Тя ме гледаше изумена и пристъпяше заднешком. Мислеше си, че ще я убия в последния момент. Сетне се обърна и затича със всички сили....
* * *
Върнахме се в родните шатри, натоварени с плячка. И всички- радостни, само на мен все онова момиче пред очите ми. Правилно ли постъпих? Защо не поиска отплата за кръвта си, дъще моя?
Събрахме се вечерта на тържествен пир около племенното огнище. Войните се хвалеха с храбростта си, шамана говореше за нова битка, до крак да унищожим вонящите острорози.
- Не!- намесих се аз- Тяхната кръв ще зове за нова мъст. Нашата кръв ще зове за нова мъст. И така без край.
- Ти ли казваш това? Не мога да те позная...- учуди се шамана.
- Няма да се бия!- отвърнах упорито аз.
- Тогава...- повиши тон магьосника- ти не си вече Аро, Духът на мечката. Дай ми жезъла!
Той счупи украсената тояга и я хвърли в огъня.
- От сега нататък не си наш вожд. Дори едно сукалче е по-годно от тебе....
* * *
Седя си аз на любимия ти камък и дялкам изображение на мечка на гребена ти, мило мое момиче. И ето ти го пак шамана, потупва ме по рамото и гледа какво правя.
- Е, как си? Готов ли си за битката?
Поклатих глава. Все едно- няма да ме разбере.
- Обладан си от лош дух, момче! Ела да те пречистя в шатрата ми!
- Не си прав!- отвърнах и го погледнах в очите.- Не отивайте!
Той сви рамене и си тръгна...
* * *
Заминаха войните сутринта, а мене все ме гложди, че не ме послушаха. Някакво смътно предчувствие за беда ми шепнеше реката.
Нападателите връхлетяха с бойни викове и нашарени муцуни, а аз точно на вожда им да попадна. Раната, която ми нанесе на дясното рамо много ме ядоса. Хвърлих безполезната си тояга, с голи ръце издърпах копието му и го строших.
Чудна работа, дъще моя. Същият нож, прекъснал живота ти, отнася и моя. Гледам го- вожда държи твоя гребен. Защо дава сигнал да се спре битката? Защо текат сълзи от очите му? Остророг- а има сърце...
* * *
Тази магична река с бързоструйни звънливи води и едри валчести камъни. Тя ме отвежда към теб, дъще моя. Ти стоиш в сърцето на светлината на любимия си камък и се решиш. Най-вълшебното нещо, което ми се е случвало е обичта ми към теб, Уелех, дъще на Зората...
© Костадин Йорданов Боянов Всички права запазени.