Покажи участието
1
Лично творчество / Re:Манназ Гебо Дагаз
« -: Юли 31, 2009, 12:38:28 pm »
Ето и втората част на първа глава.
* * * * *
3 дни по-рано.
- Коя се появи първа, Велики Астрономе! – каза тя леко задъхана.
И с право се задъхваше, защото стъпалата водещи до Голямата обсерватория бяха наистина неизброими. Не помнеше кога за последен път ги беше изкачила, но явно трябва да е било доста отдавна. В интересен на истина това беше най-високото нещо на целия остров. Голямата обсерватория се намираше на единствения по-висок хълм, или по-точно – на Лунния хълм. Самото здание не беше нещо забележително, но беше най-доброто място за наблюдение на звездите по цялата Елзарисия. Дори по Драконов гръбнак с хилядите си високи върха не се виждаше толкова ясно отколкото тук на Лунния хълм, малко хълмче на остров Ням и хиляди пъти по-малко от най-ниския връх на Драконов гръбнак.
- Ваше Светейшество! – каза й той тихо и изключително любезно. Харесваше респекта, който им вдъхваше и начина, по който я гледаха. Харесваше да чувства, че ги държи в ръцете си и че те знаят, че техният живот е в нейните ръце. – Добре ли сте? Да не ви е прилошало? Признавам си, че тук е доста височко макар и че дума не може да става да се сравняват Лунния хълм и континенталните планини. – изхили се глупаво и намести малките си очила на носа си.
- Да, добре съм. Просто се отплеснах по своите си работи. Извинете. – каза почтително тя. Колкото стар и нетърпим да беше Лунния старец, както го наричаха младите последователи, той беше добър и невинен по свой си начин. Смяташе, че не си струва сега да се кара с един столетник. Освен това трябваше по-скоро да ги види.
- Та, първа се появи Алексис. Това не беше голяма изненада, защото от дълго време Алексис е една от определящите планети за хармонията въобще. Освен това на първи сентоний се показа, е вярно за секундичка, но ясно видях огнения й гребен. След това се появи сякаш от нищото Вар, водната планета. Макар и рядко тази комбинация не е нечувана или невиждана. Честно казано моето старческо сърце едва издържа, когато видях Зеном и Зет да се появяват в кръгозора на моя телескоп заедно хваната под ръка както биха се хванали две малки момиченца. Не очаквах да се появяват други планети и затова съвсем неволно започнах да се оглеждам за кометите. Явно боговете насочиха телескопа ми натам и старческите ми очи съзряха Северинус, планетата-беглец както я наричаме ние астрономите. – започна да се смее тихичко и чисто по-старчески.
- Значи всичките пет планети се появиха една след друга както самите Велики Сили са ги създали много, много отдавна? – прекъсна тя радостта му. При други обстоятелства с радост би го слушала как се смее и как разказва своите премеждия в тази обсерватория, но уви, нямаше време дори да мисли. Всичко това беше едно голямо чудо, а нейната роля на Велика немеса, беше да информира цялото кралство, че скоро всичко ще се промени. За добро. Поне така се надяваше.
- Тогава започнаха да се появяват и кометите. Не разбрах коя ми се яви първа и коя закъсня за празненството. – засмя се отново на себе си, но като разбра, че този път шегите му не са забавни, изкашля се и продължи разказа си. – Честно казано бях започнал да виждам Черната сянка, Върховно немесо! Но това се оказа просто сребърната гъска от Столицата, която бе имала нещастието да падне в една купчина тор!
- Какво искат сега от Столицата? Дадох им каквото искаха! Построих тъпият им град Мистичен, престанах да се явявам на техните “съвети”! Не мога да разбера какво повече искат от мен! – ядоса се Великата немеса Мия. Тя самата смяташе, че този град Мистичен бе лоша идея от самото начало. Град на остров Ням! Чудо нечувано. Ако тази идея бе казана преди векове това щеше да бъде по-странно посрещнато дори от всичките небесни тела, които сега разкрасяваха иначе скучното небе. За съжаление, тя знаеше, че славата и мощта на Орденът отдавна бе умряла заедно с последната Върховна немеса. Тя въздъхна и погледната въпросително Великия астроном. – Какво има, астрономе?
- Кралицата е започнала да ражда! – каза просто и тихо. Очевидно факта, че техният крал скоро щеше да се сдобие с наследник, не го вълнуваше много. Изобщо даже. Поредният живот родил се на този окаян свят. Принц или не – той щеше да се роди, да живее, да умре и накрая както всички останали хора, богати или не, щеше да легне с единствените съпруги, които някога е имал – червеите.
- Наистина ли? Това е толкова... интересно. – каза тя също толкова спокойно като него. Само че вътре в нея бушуваше океан от емоции. Предната нощ бе сънувала странен сън. Често бе слушала докато се обучаваше, че Великите немеси често ги спохождат пророчески сънища. Отначало всичко бе като при всички други сънища докато не чу бебешкия плач. Женски глас й нашепна, че този плач ще реши много съдби. От нищото се появи изящна женска ръка, която я погали по главата. Дотук беше хубавата част. Изведнъж небето причерня (не си спомняше да е имало небе!) и ръката, която преди това я бе галила както майка й беше правила, започна да се приближава до шията й, тихо и безшумно като безплътна сянка. И тогава Великата немеса Мия се събуди изпотена и изплашена като малко момиче. След това й съобщиха, че Великия астроном е изявил желание да я види. И ако може по-бързо. Когато пое тази длъжност не смяташе, че трябва да уйдисва на всички за щяло нещяло, но след известно време разбра, че именно в това се съдържа нейната власт и слабост. – Благодаря ви най-сърдечно за това, което ми показахте! Съвсем скоро тук ще пристигнат най-добрите гадатели на символите на нашите богове. Дано те ви дадат още сто години пълноценен живот и пълноценна служба на Орденът! – каза тя и се наведе почтително. Поредният навик на Великите немеси, който трябваше да знае до съвършенство.
- Надявам се отново да ме посетите! Малко компания няма да ми дойде в излишък! И ако може пратете ми някое селско момче за ученик. Селянчетата имат по-набито око за малките детайли, отколкото охранените прасенца или копелетата, които могат да броят само пари и имат око само за тях.
- Ще се постарая да ви ги осигуря, но не обещавам! Това ще го решат само боговете!
- Слава на боговете, мир и сила ви желая, Велика немесо Мия!
- Сила на боговете, мир и сила ви желая, Велики астрономе!
- Не искате ли да видите явлението? – попита той.
- Разбира се, как иначе. Благодаря Ви, че ми напомнихте! – каза тя доста сконфузено. Явно новината за предстоящото раждане я бе развълнувало повече отколкото предполагаше. Но това не трябваше да се повтаря. Тя беше Великата немеса Мия от Орденът на Ням, единственият орден в цялото им кралство, който не го интересуваше какво става в Столицата. И за напред трябваше по-често да си го напомня. Нейната роля бе да съблюдава дейността му, а това нещо в небето пряко засягаше тази дейност. От както се бе появило всички поклонници и ученици се занимаваха само и единствено с това.
- Бихте ли ми показали как да използвам вашият уред? Не бих искала да го повредя или счупя! – каза тя умолително към старият астроном. Когато погледите им се срещнаха тя видя как очите му омекнаха и той бащински пое телескопа си и й го подаде.
- По-добре вие да го счупите, отколкото другите нехранимайковци! – каза той и го положи в ръката й. Беше направен от най-чистото злато, което някога бе виждала, с тънки издадени напред парчета стъкла. Не си спомняше как точно се казваха, но едва ли имаше голямо значение след като помагаха толкова много на нея, Орденът и всички, които искаха да го видят. Там, където бяха поставени стъклата златото бе инкрустирано със скъпоценни камъни – рубини с нежния си ален блясък напомняха на пламък; изумруди с красив зелен оттенък наподобяха зелената трева, млечнобелият изключително рядко срещан опал красеше централното място, а синевата на сапфира можеше спокойно да се съревновава с тази на небето. Признаваше си, че толкова много скъпоценни камъни на едно място не бяха по вкуса й, но богове, това беше най-красивото нещо, което някога бе виждала и имала възможността да държи в ръцете си! Калъфчето, в което стоеше красивия телескоп бе изработено от тъмносиня коприна, по-нежна и ефирна от крилца на пеперуда, а по него бяха закрепени тънки нишки памук, които наподобяха съзвездия. Това беше подарък, които всеки Велик астроном получаваше, когато взимаше тази титла. Носеше се мълвата, че колкото по-богат е телескопът значи толкова по-добър е астрономът, който го използва. В цяла Елзарисия имаше едва три толкова изящни телескопа, но Мия не се съмняваше, че този на астронома от Орденът е най-богатият от всички.
- Не се страхувайте да го използвате! Ако се повреди аз ще нося отговорността! – каза й той.
- Знам. Но все пак това е най-хубавото нещо, което някога съм виждала! Толкова е невероятно! – каза удивено тя.
- Знам. Но няма нужда да се притеснявате от това. И смея да кажа, че това е нищо в сравнение с първият телескоп изработен някога! Говори се, че металът е бил от ядрото на една звезда, обработен лично от всемогъщата Огън. Стъклата били направени от всички сили заедно, а за цветовете по него, смея да кажа нямам думи, с които да ви ги опиша. Толкова съвършен бил той... – каза замечтано. Явно, дълбоко в своето старческо сърце, се надяваше, че някога щеше го види. Дори и ако след това трябваше да се прости със живот си..
- Значи трябва да погледна през тази малка дупчица и да видя това небесно чудо? – каза несигурно тя. Признаваше си, че за пръв път използваше телескоп. Гледането на звезди не влизаше в обучението на една немеса, Велика или не. Затова си имаше астрономи.
- Точно така. Може сега да ви изглежда далечно и смътно, но Ви уверявам, че като погледнете през него, те ще ви се сторят на най-много 10 стъпки далечина от Вас. – каза той и я остави сама. Явно трябваше да погледне отново старите астрономически карти, с надеждата да намери нещо, което поне малко да прилича на това, което сега заемаше цялото небе и спокойно можеше да бъде наблюдавано от всяка точка от кралството, освен ако нямаше облаци.
- Благодаря ви много! – каза тя и надигна телескопа така че да може да вижда през него.
И наистина гледката беше неописуема. Петте планети се бяха подредили в правилен петоъгълник, а петте комети минаваха през този петоъгълник така спокойно както речната вода минава през купчина листа. И без телескопа ясно си личеше, че планетите са по-близо откогато и да е било. Ако гадателите бяха прави, значи те щяха да се приближават още по-близо. Но никога нямаше да ги наранят. Все пак те бяха дело на Великите Сили. А те едва ли искаха да ги убият. Поне не днес, или утре. Хората трябваше да бъдат спокойни, но уви, сред кралството се бе разпръснала една болест, наречена паника. И с всеки изминал ден тя обхващаше все повече и повече хора. Не я безпокояха толкова много планетите, а хората. Поредното нещо, чийто отговор едва ли щеше да намери в този живот. Безпокоеше я повече природата на човека. От опит знаеше, че човек обича да унищожава това, което не разбира. Но след като не можеха да премахнат този знак в небето, техният гняв щеше да се насочи към остров Ням. И ги разбираше. Когато бе дошла тук като малко момиченце се бе изплашила дали няма да я отрежат езика, както й бяха казали братята й. За нейна огромна радост, това се оказа една хитрина, с която неканените гости бяха убеждавани, че остров Ням не е място за плячкосване или нечестиви действия. Това беше свещено място, дори и за най-лошите хора. Дори и за тях.
След като завърши поредната беседа със старият астроном, тя излезе от малката обсерватория съвсем спокойно и с финес като трябваше да прави. Вътрешно не знаеше как да реагира. “Богове, защо ме подлагате на такива изпитания? Какво ви сторих, че ме мразите толкова?”, мислеше си трескаво. Новината, че тя ражда я радваше и измъчваше едновременно. Знаеше, че може би е направила огромна грешка като бе избрала тази длъжност, но беше сигурна, че това е било за добро. В крайна сметка тя винаги е била специалната в нейното семейство.
Прекоси малката пътечка изработена от дебели и изключително стари камъни, които някакси бяха поставени на дъното на Дълбокото езеро. Но тя беше абсолютно сигурна, че древните строители дори бегло не бяха докоснали дъното му. Все още чувстваше слабо напрежение като минаваше по нея, но знаеше, че това е единственият начин, по който можеше да се стигне до Голямата обсерватория.
Зарадва се когато видя в далечината сградата на Върховния храм. На остров Ням се намираха всичко на всичко 11 храма – по един за всяка сила. Нейните покои се намираха в Южната кула, не беше най-високата, но беше най-добре огрявана от Слънцето, а Мия обожаваше светлината. Самият Върховен храм си беше едно великолепно здание откъдето и да го погледнеш. Беше изработен от черен, червен и бял мрамор. Черният мрамор изграждаше външната обвивка и затова много често невежите селяни го наричаха Черният храм, с глас пълен с боязливост и страхопочитание. Но вътрешността определено криеше изненада – всички подове, дори тези в баните бяха от червения мрамор, а таваните – от белият. Поне стените не бяха черни, червени или бели. Виж, това наистина нямаше да го преживее. Колкото повече се приближаваше толкова по-добре виждаше 5-те му кули. Някъде там бяха Южната кула, Ледената кула, Черната кула, Кулата на прилепите и, естествено, Звездната кула. Когато разстоянието стана почти преодолимо, тя започваше да различава и 5-те порти. За разлика от кулите, те си нямаха имена, те бяха просто порти. Стари и почти разрушили се порти.
Когато влезе в Желязната зала едва скриваше радостта си, че най-накрая се бе прибрала. Въпреки че беше началото на лятото, времето навън беше доста студено. Потърка ръце и се насочи към олтара, който примамливо блестеше с лек бял оттенък на пламъка. Застана зад него и погледна своите поклонници, които бяха видимо развълнувани от ставащото високо над главите им. И имаше защо. Можеше никога да не видят такова нещо. И тя се гордееше с това. Мисълта й бегло и прикрито се насочи към това, че кралицата е започнала да ражда. Може би се гордееше повече с този факт, отколкото с тези планети и комети. В крайна сметка, те бяха дело на боговете, а не нейно. Изкашля се силно, за да привлече вниманието им. Зарадва се, че не трябваше да го прави отново, защото щеше да изглежда жалка в техните очи.
Загледа се в препълнената зала, която се пръскаше по шевовете от ученици, учители, немеси и немове. Повечето бяха жени, но все пак имаше и мъже. Мъже беше доста силна дума за тях тъй като те бяха евнуси. Така се изкореняваше из основи възможността някой да се отдаде на плътски удоволствие вместо на боговете. Изкашля се отново, този път по-тихо, само за да прочисти гърлото си и каза със силен глас:
- Немеси, немове, учители, ученици и всички други, които са обрекли живота си на този орден, искам да ви съобщя нещо много важно! Всички знаем какво се случва високо над главите ни. Случва се нещо нечувано и невиждано преди. Нещо странно, нещо уникално, появява се знак. Знак за какво тепърва ще бъде установено. Но знайте всички вие, какъвто и да е този знак и неговият отговор, ние ще го намерим! – гласът й отекна из Желязната зала. Не случайно я бяха нарекли така. Не беше изработена от желязо, просто звукът, който излизаше от устата на говорещия прозвучаваше като метален, позволявайки му да бъде чут дори и в ъглите и способността да събуди спящите. След като отново ги огледа, тя проговори отново – Някакви въпроси имате ли към мен?
- Аз искам да ви попитам нещо. – от събралото се множество напред излезе едно младо момиче, може би най-много на 15 – 16 години, с дълга сплетена на плитка руса коса и изумрудени очи.
- Кажи си името и тогава задай въпроса си. – каза й властно Мия. Харесваше й да прави така. Видя как бедното момиче пребледня и за момент беше сигурна, че или ще побегне панически или ще се изповръща пред нея. Но то успя да превъзмогне паниката си и розовината се завърна по иначе бялото му личице.
- Казвам се Елмаз и идвам от Зимният остров! – каза гордо то. Чак тогава забеляза, че наистина бе така. Имаше много бледа кожа, светла коса, но единственото, което не се вписваше бяха изумрудените й очи. Явно се мислеше за зимно момиче, но сигурно не предполагаше, че е незаконна дъщеря на един от многото зелени принцове, населяващи Пролетният остров.
- Добре дошла, Елмаз. Идваш отдалече. Какво те доведе тук? – попита Мия.
- Вие, не мога да разбера, тъпа ли сте? – попита яростно момичето. Явно не харесваше да я правят на глупачка. – Не сте ли поглеждали наскоро към небето? Защото аз съм! И това, което виждам не ми харесва ни най-малко. Дошла съм тук за отговори, а не да задавам въпроси на жена, която очевидно не може да си върши добре работата!
- Съжалявам, Елмаз, но и аз като теб не знам повече. Ако знаех щях да го съобщя на всички. Все пак това не е нещо, което можеш да заровиш или да изхвърлиш в морето! То все някога излиза наяве. – отговори й спокойно макар че вътрешно гореше от ярост. Можеше да прилича на зимните хора, но нямаше дори капчица от тяхната сдържаност и спокойствие. Очевидно, бе копеле на летен принц. Макар че това доста я учуди. Зимният и Летният остров никога не се бяха харесвали. Дори в миналото се бяха водили войни между тях, но в крайна сметка май наистина ставаха чудеса. Както изглеждаше, това щеше да е една доста чудотворна година за всички.
- Знам какво си мислите за мен, но не съм ничие копеле! Явно от доста дълго време не сте излизала от острова си, защото щяхте да знаете, че преди 14 години двата вечно воюващи острова сключиха мир. Моята майка е ледената принцеса Циркон, а баща ми е летният принц Хелиодор. – из залата се чу сподавен смях, сигурно насочен към нея.
- Съжалявам, принцесо Елмаз Лятна, но моята работа не е да гледам кой с кого създава семейство. Моята длъжност изисква да съм отдадена изцяло на нашите богове. Така че бихте ли извинила моето неведение?
- Да. Съжалявам, че думите ми прозвучаха грубо и накърниха авторитета и достойнството ви на Велика немеса. Ако някой трябва да иска извинение, то това трябва да съм аз. Бихте ли ми дали своята височайша прошка? – попита мило момичето. Ето тук се прояви ледената кръв в нея. Бялата й копринена рокличка нежно прилягаше по крехкото й тяло. А по малкото й кръгло като месечина лице бяха накацали няколко лунички, които показваха, че все пак Ледените не се топяха като видеха слънце. Вътрешно се засмя на глупостта си да повярва на приказките на едно 14-годишно момиче.
- Разбира се, че ще получиш прошката ми, мило момиче. Аз не съм тук, за да съдя твоята възраст. Малко хора знаят, че и аз на твоите години не проявявах по-голямо уважение към немесите, които ме обучаваха. Но с времето се научих да разбирам и приемам хората такива каквито са. Надявам се, че и ти някой ден ще се научиш.
- Давам Ви клетва, че ще се науча и отсега нататък ще проявявам уважението, което всички духовници заслужават! – Елмаз коленичи, без дори да се замисли дали пода бе чист или мръсен. Мия пристъпи към нея като робата й с цвят на изстинала магма се изпълни с въздух. Тъмночервената й къдрава коса бе прибрана на елегантен кок висока на главата й. Тази прическа никак не й харесваше, но имаше неща, с които трябваше да се съобразява независимо дали ги харесва или не. Като се доближи до нея се наведе до ухото и й прошепна, че боговете обичат да поднасят изпитания на хора, които бързат да изричат клетви. Като й каза това тя я погали, а след това се надигна и се усмихна. Погледа й срещна бели, сини, сиви и зелени роби, като всеки цвят показваше ранга на облеченият с нея. Като видя, че всички са видимо спокойни се обърна и напусна Желязната зала с финеса на дива котка.
* * * * *
3 дни по-рано.
- Коя се появи първа, Велики Астрономе! – каза тя леко задъхана.
И с право се задъхваше, защото стъпалата водещи до Голямата обсерватория бяха наистина неизброими. Не помнеше кога за последен път ги беше изкачила, но явно трябва да е било доста отдавна. В интересен на истина това беше най-високото нещо на целия остров. Голямата обсерватория се намираше на единствения по-висок хълм, или по-точно – на Лунния хълм. Самото здание не беше нещо забележително, но беше най-доброто място за наблюдение на звездите по цялата Елзарисия. Дори по Драконов гръбнак с хилядите си високи върха не се виждаше толкова ясно отколкото тук на Лунния хълм, малко хълмче на остров Ням и хиляди пъти по-малко от най-ниския връх на Драконов гръбнак.
- Ваше Светейшество! – каза й той тихо и изключително любезно. Харесваше респекта, който им вдъхваше и начина, по който я гледаха. Харесваше да чувства, че ги държи в ръцете си и че те знаят, че техният живот е в нейните ръце. – Добре ли сте? Да не ви е прилошало? Признавам си, че тук е доста височко макар и че дума не може да става да се сравняват Лунния хълм и континенталните планини. – изхили се глупаво и намести малките си очила на носа си.
- Да, добре съм. Просто се отплеснах по своите си работи. Извинете. – каза почтително тя. Колкото стар и нетърпим да беше Лунния старец, както го наричаха младите последователи, той беше добър и невинен по свой си начин. Смяташе, че не си струва сега да се кара с един столетник. Освен това трябваше по-скоро да ги види.
- Та, първа се появи Алексис. Това не беше голяма изненада, защото от дълго време Алексис е една от определящите планети за хармонията въобще. Освен това на първи сентоний се показа, е вярно за секундичка, но ясно видях огнения й гребен. След това се появи сякаш от нищото Вар, водната планета. Макар и рядко тази комбинация не е нечувана или невиждана. Честно казано моето старческо сърце едва издържа, когато видях Зеном и Зет да се появяват в кръгозора на моя телескоп заедно хваната под ръка както биха се хванали две малки момиченца. Не очаквах да се появяват други планети и затова съвсем неволно започнах да се оглеждам за кометите. Явно боговете насочиха телескопа ми натам и старческите ми очи съзряха Северинус, планетата-беглец както я наричаме ние астрономите. – започна да се смее тихичко и чисто по-старчески.
- Значи всичките пет планети се появиха една след друга както самите Велики Сили са ги създали много, много отдавна? – прекъсна тя радостта му. При други обстоятелства с радост би го слушала как се смее и как разказва своите премеждия в тази обсерватория, но уви, нямаше време дори да мисли. Всичко това беше едно голямо чудо, а нейната роля на Велика немеса, беше да информира цялото кралство, че скоро всичко ще се промени. За добро. Поне така се надяваше.
- Тогава започнаха да се появяват и кометите. Не разбрах коя ми се яви първа и коя закъсня за празненството. – засмя се отново на себе си, но като разбра, че този път шегите му не са забавни, изкашля се и продължи разказа си. – Честно казано бях започнал да виждам Черната сянка, Върховно немесо! Но това се оказа просто сребърната гъска от Столицата, която бе имала нещастието да падне в една купчина тор!
- Какво искат сега от Столицата? Дадох им каквото искаха! Построих тъпият им град Мистичен, престанах да се явявам на техните “съвети”! Не мога да разбера какво повече искат от мен! – ядоса се Великата немеса Мия. Тя самата смяташе, че този град Мистичен бе лоша идея от самото начало. Град на остров Ням! Чудо нечувано. Ако тази идея бе казана преди векове това щеше да бъде по-странно посрещнато дори от всичките небесни тела, които сега разкрасяваха иначе скучното небе. За съжаление, тя знаеше, че славата и мощта на Орденът отдавна бе умряла заедно с последната Върховна немеса. Тя въздъхна и погледната въпросително Великия астроном. – Какво има, астрономе?
- Кралицата е започнала да ражда! – каза просто и тихо. Очевидно факта, че техният крал скоро щеше да се сдобие с наследник, не го вълнуваше много. Изобщо даже. Поредният живот родил се на този окаян свят. Принц или не – той щеше да се роди, да живее, да умре и накрая както всички останали хора, богати или не, щеше да легне с единствените съпруги, които някога е имал – червеите.
- Наистина ли? Това е толкова... интересно. – каза тя също толкова спокойно като него. Само че вътре в нея бушуваше океан от емоции. Предната нощ бе сънувала странен сън. Често бе слушала докато се обучаваше, че Великите немеси често ги спохождат пророчески сънища. Отначало всичко бе като при всички други сънища докато не чу бебешкия плач. Женски глас й нашепна, че този плач ще реши много съдби. От нищото се появи изящна женска ръка, която я погали по главата. Дотук беше хубавата част. Изведнъж небето причерня (не си спомняше да е имало небе!) и ръката, която преди това я бе галила както майка й беше правила, започна да се приближава до шията й, тихо и безшумно като безплътна сянка. И тогава Великата немеса Мия се събуди изпотена и изплашена като малко момиче. След това й съобщиха, че Великия астроном е изявил желание да я види. И ако може по-бързо. Когато пое тази длъжност не смяташе, че трябва да уйдисва на всички за щяло нещяло, но след известно време разбра, че именно в това се съдържа нейната власт и слабост. – Благодаря ви най-сърдечно за това, което ми показахте! Съвсем скоро тук ще пристигнат най-добрите гадатели на символите на нашите богове. Дано те ви дадат още сто години пълноценен живот и пълноценна служба на Орденът! – каза тя и се наведе почтително. Поредният навик на Великите немеси, който трябваше да знае до съвършенство.
- Надявам се отново да ме посетите! Малко компания няма да ми дойде в излишък! И ако може пратете ми някое селско момче за ученик. Селянчетата имат по-набито око за малките детайли, отколкото охранените прасенца или копелетата, които могат да броят само пари и имат око само за тях.
- Ще се постарая да ви ги осигуря, но не обещавам! Това ще го решат само боговете!
- Слава на боговете, мир и сила ви желая, Велика немесо Мия!
- Сила на боговете, мир и сила ви желая, Велики астрономе!
- Не искате ли да видите явлението? – попита той.
- Разбира се, как иначе. Благодаря Ви, че ми напомнихте! – каза тя доста сконфузено. Явно новината за предстоящото раждане я бе развълнувало повече отколкото предполагаше. Но това не трябваше да се повтаря. Тя беше Великата немеса Мия от Орденът на Ням, единственият орден в цялото им кралство, който не го интересуваше какво става в Столицата. И за напред трябваше по-често да си го напомня. Нейната роля бе да съблюдава дейността му, а това нещо в небето пряко засягаше тази дейност. От както се бе появило всички поклонници и ученици се занимаваха само и единствено с това.
- Бихте ли ми показали как да използвам вашият уред? Не бих искала да го повредя или счупя! – каза тя умолително към старият астроном. Когато погледите им се срещнаха тя видя как очите му омекнаха и той бащински пое телескопа си и й го подаде.
- По-добре вие да го счупите, отколкото другите нехранимайковци! – каза той и го положи в ръката й. Беше направен от най-чистото злато, което някога бе виждала, с тънки издадени напред парчета стъкла. Не си спомняше как точно се казваха, но едва ли имаше голямо значение след като помагаха толкова много на нея, Орденът и всички, които искаха да го видят. Там, където бяха поставени стъклата златото бе инкрустирано със скъпоценни камъни – рубини с нежния си ален блясък напомняха на пламък; изумруди с красив зелен оттенък наподобяха зелената трева, млечнобелият изключително рядко срещан опал красеше централното място, а синевата на сапфира можеше спокойно да се съревновава с тази на небето. Признаваше си, че толкова много скъпоценни камъни на едно място не бяха по вкуса й, но богове, това беше най-красивото нещо, което някога бе виждала и имала възможността да държи в ръцете си! Калъфчето, в което стоеше красивия телескоп бе изработено от тъмносиня коприна, по-нежна и ефирна от крилца на пеперуда, а по него бяха закрепени тънки нишки памук, които наподобяха съзвездия. Това беше подарък, които всеки Велик астроном получаваше, когато взимаше тази титла. Носеше се мълвата, че колкото по-богат е телескопът значи толкова по-добър е астрономът, който го използва. В цяла Елзарисия имаше едва три толкова изящни телескопа, но Мия не се съмняваше, че този на астронома от Орденът е най-богатият от всички.
- Не се страхувайте да го използвате! Ако се повреди аз ще нося отговорността! – каза й той.
- Знам. Но все пак това е най-хубавото нещо, което някога съм виждала! Толкова е невероятно! – каза удивено тя.
- Знам. Но няма нужда да се притеснявате от това. И смея да кажа, че това е нищо в сравнение с първият телескоп изработен някога! Говори се, че металът е бил от ядрото на една звезда, обработен лично от всемогъщата Огън. Стъклата били направени от всички сили заедно, а за цветовете по него, смея да кажа нямам думи, с които да ви ги опиша. Толкова съвършен бил той... – каза замечтано. Явно, дълбоко в своето старческо сърце, се надяваше, че някога щеше го види. Дори и ако след това трябваше да се прости със живот си..
- Значи трябва да погледна през тази малка дупчица и да видя това небесно чудо? – каза несигурно тя. Признаваше си, че за пръв път използваше телескоп. Гледането на звезди не влизаше в обучението на една немеса, Велика или не. Затова си имаше астрономи.
- Точно така. Може сега да ви изглежда далечно и смътно, но Ви уверявам, че като погледнете през него, те ще ви се сторят на най-много 10 стъпки далечина от Вас. – каза той и я остави сама. Явно трябваше да погледне отново старите астрономически карти, с надеждата да намери нещо, което поне малко да прилича на това, което сега заемаше цялото небе и спокойно можеше да бъде наблюдавано от всяка точка от кралството, освен ако нямаше облаци.
- Благодаря ви много! – каза тя и надигна телескопа така че да може да вижда през него.
И наистина гледката беше неописуема. Петте планети се бяха подредили в правилен петоъгълник, а петте комети минаваха през този петоъгълник така спокойно както речната вода минава през купчина листа. И без телескопа ясно си личеше, че планетите са по-близо откогато и да е било. Ако гадателите бяха прави, значи те щяха да се приближават още по-близо. Но никога нямаше да ги наранят. Все пак те бяха дело на Великите Сили. А те едва ли искаха да ги убият. Поне не днес, или утре. Хората трябваше да бъдат спокойни, но уви, сред кралството се бе разпръснала една болест, наречена паника. И с всеки изминал ден тя обхващаше все повече и повече хора. Не я безпокояха толкова много планетите, а хората. Поредното нещо, чийто отговор едва ли щеше да намери в този живот. Безпокоеше я повече природата на човека. От опит знаеше, че човек обича да унищожава това, което не разбира. Но след като не можеха да премахнат този знак в небето, техният гняв щеше да се насочи към остров Ням. И ги разбираше. Когато бе дошла тук като малко момиченце се бе изплашила дали няма да я отрежат езика, както й бяха казали братята й. За нейна огромна радост, това се оказа една хитрина, с която неканените гости бяха убеждавани, че остров Ням не е място за плячкосване или нечестиви действия. Това беше свещено място, дори и за най-лошите хора. Дори и за тях.
След като завърши поредната беседа със старият астроном, тя излезе от малката обсерватория съвсем спокойно и с финес като трябваше да прави. Вътрешно не знаеше как да реагира. “Богове, защо ме подлагате на такива изпитания? Какво ви сторих, че ме мразите толкова?”, мислеше си трескаво. Новината, че тя ражда я радваше и измъчваше едновременно. Знаеше, че може би е направила огромна грешка като бе избрала тази длъжност, но беше сигурна, че това е било за добро. В крайна сметка тя винаги е била специалната в нейното семейство.
Прекоси малката пътечка изработена от дебели и изключително стари камъни, които някакси бяха поставени на дъното на Дълбокото езеро. Но тя беше абсолютно сигурна, че древните строители дори бегло не бяха докоснали дъното му. Все още чувстваше слабо напрежение като минаваше по нея, но знаеше, че това е единственият начин, по който можеше да се стигне до Голямата обсерватория.
Зарадва се когато видя в далечината сградата на Върховния храм. На остров Ням се намираха всичко на всичко 11 храма – по един за всяка сила. Нейните покои се намираха в Южната кула, не беше най-високата, но беше най-добре огрявана от Слънцето, а Мия обожаваше светлината. Самият Върховен храм си беше едно великолепно здание откъдето и да го погледнеш. Беше изработен от черен, червен и бял мрамор. Черният мрамор изграждаше външната обвивка и затова много често невежите селяни го наричаха Черният храм, с глас пълен с боязливост и страхопочитание. Но вътрешността определено криеше изненада – всички подове, дори тези в баните бяха от червения мрамор, а таваните – от белият. Поне стените не бяха черни, червени или бели. Виж, това наистина нямаше да го преживее. Колкото повече се приближаваше толкова по-добре виждаше 5-те му кули. Някъде там бяха Южната кула, Ледената кула, Черната кула, Кулата на прилепите и, естествено, Звездната кула. Когато разстоянието стана почти преодолимо, тя започваше да различава и 5-те порти. За разлика от кулите, те си нямаха имена, те бяха просто порти. Стари и почти разрушили се порти.
Когато влезе в Желязната зала едва скриваше радостта си, че най-накрая се бе прибрала. Въпреки че беше началото на лятото, времето навън беше доста студено. Потърка ръце и се насочи към олтара, който примамливо блестеше с лек бял оттенък на пламъка. Застана зад него и погледна своите поклонници, които бяха видимо развълнувани от ставащото високо над главите им. И имаше защо. Можеше никога да не видят такова нещо. И тя се гордееше с това. Мисълта й бегло и прикрито се насочи към това, че кралицата е започнала да ражда. Може би се гордееше повече с този факт, отколкото с тези планети и комети. В крайна сметка, те бяха дело на боговете, а не нейно. Изкашля се силно, за да привлече вниманието им. Зарадва се, че не трябваше да го прави отново, защото щеше да изглежда жалка в техните очи.
Загледа се в препълнената зала, която се пръскаше по шевовете от ученици, учители, немеси и немове. Повечето бяха жени, но все пак имаше и мъже. Мъже беше доста силна дума за тях тъй като те бяха евнуси. Така се изкореняваше из основи възможността някой да се отдаде на плътски удоволствие вместо на боговете. Изкашля се отново, този път по-тихо, само за да прочисти гърлото си и каза със силен глас:
- Немеси, немове, учители, ученици и всички други, които са обрекли живота си на този орден, искам да ви съобщя нещо много важно! Всички знаем какво се случва високо над главите ни. Случва се нещо нечувано и невиждано преди. Нещо странно, нещо уникално, появява се знак. Знак за какво тепърва ще бъде установено. Но знайте всички вие, какъвто и да е този знак и неговият отговор, ние ще го намерим! – гласът й отекна из Желязната зала. Не случайно я бяха нарекли така. Не беше изработена от желязо, просто звукът, който излизаше от устата на говорещия прозвучаваше като метален, позволявайки му да бъде чут дори и в ъглите и способността да събуди спящите. След като отново ги огледа, тя проговори отново – Някакви въпроси имате ли към мен?
- Аз искам да ви попитам нещо. – от събралото се множество напред излезе едно младо момиче, може би най-много на 15 – 16 години, с дълга сплетена на плитка руса коса и изумрудени очи.
- Кажи си името и тогава задай въпроса си. – каза й властно Мия. Харесваше й да прави така. Видя как бедното момиче пребледня и за момент беше сигурна, че или ще побегне панически или ще се изповръща пред нея. Но то успя да превъзмогне паниката си и розовината се завърна по иначе бялото му личице.
- Казвам се Елмаз и идвам от Зимният остров! – каза гордо то. Чак тогава забеляза, че наистина бе така. Имаше много бледа кожа, светла коса, но единственото, което не се вписваше бяха изумрудените й очи. Явно се мислеше за зимно момиче, но сигурно не предполагаше, че е незаконна дъщеря на един от многото зелени принцове, населяващи Пролетният остров.
- Добре дошла, Елмаз. Идваш отдалече. Какво те доведе тук? – попита Мия.
- Вие, не мога да разбера, тъпа ли сте? – попита яростно момичето. Явно не харесваше да я правят на глупачка. – Не сте ли поглеждали наскоро към небето? Защото аз съм! И това, което виждам не ми харесва ни най-малко. Дошла съм тук за отговори, а не да задавам въпроси на жена, която очевидно не може да си върши добре работата!
- Съжалявам, Елмаз, но и аз като теб не знам повече. Ако знаех щях да го съобщя на всички. Все пак това не е нещо, което можеш да заровиш или да изхвърлиш в морето! То все някога излиза наяве. – отговори й спокойно макар че вътрешно гореше от ярост. Можеше да прилича на зимните хора, но нямаше дори капчица от тяхната сдържаност и спокойствие. Очевидно, бе копеле на летен принц. Макар че това доста я учуди. Зимният и Летният остров никога не се бяха харесвали. Дори в миналото се бяха водили войни между тях, но в крайна сметка май наистина ставаха чудеса. Както изглеждаше, това щеше да е една доста чудотворна година за всички.
- Знам какво си мислите за мен, но не съм ничие копеле! Явно от доста дълго време не сте излизала от острова си, защото щяхте да знаете, че преди 14 години двата вечно воюващи острова сключиха мир. Моята майка е ледената принцеса Циркон, а баща ми е летният принц Хелиодор. – из залата се чу сподавен смях, сигурно насочен към нея.
- Съжалявам, принцесо Елмаз Лятна, но моята работа не е да гледам кой с кого създава семейство. Моята длъжност изисква да съм отдадена изцяло на нашите богове. Така че бихте ли извинила моето неведение?
- Да. Съжалявам, че думите ми прозвучаха грубо и накърниха авторитета и достойнството ви на Велика немеса. Ако някой трябва да иска извинение, то това трябва да съм аз. Бихте ли ми дали своята височайша прошка? – попита мило момичето. Ето тук се прояви ледената кръв в нея. Бялата й копринена рокличка нежно прилягаше по крехкото й тяло. А по малкото й кръгло като месечина лице бяха накацали няколко лунички, които показваха, че все пак Ледените не се топяха като видеха слънце. Вътрешно се засмя на глупостта си да повярва на приказките на едно 14-годишно момиче.
- Разбира се, че ще получиш прошката ми, мило момиче. Аз не съм тук, за да съдя твоята възраст. Малко хора знаят, че и аз на твоите години не проявявах по-голямо уважение към немесите, които ме обучаваха. Но с времето се научих да разбирам и приемам хората такива каквито са. Надявам се, че и ти някой ден ще се научиш.
- Давам Ви клетва, че ще се науча и отсега нататък ще проявявам уважението, което всички духовници заслужават! – Елмаз коленичи, без дори да се замисли дали пода бе чист или мръсен. Мия пристъпи към нея като робата й с цвят на изстинала магма се изпълни с въздух. Тъмночервената й къдрава коса бе прибрана на елегантен кок висока на главата й. Тази прическа никак не й харесваше, но имаше неща, с които трябваше да се съобразява независимо дали ги харесва или не. Като се доближи до нея се наведе до ухото и й прошепна, че боговете обичат да поднасят изпитания на хора, които бързат да изричат клетви. Като й каза това тя я погали, а след това се надигна и се усмихна. Погледа й срещна бели, сини, сиви и зелени роби, като всеки цвят показваше ранга на облеченият с нея. Като видя, че всички са видимо спокойни се обърна и напусна Желязната зала с финеса на дива котка.
).
