Из "Хрониките на Номадските нашествия" - събития, случили се в южните области на Аярската империя няколко хилядолетия, преди държавата да бъде основана.
Лъчите на своенравното и все още студено и далечно февруарско слънце най-сетне успяха да пробият мъглата и заиграха по блестящите заоблени метални раменници на елитните имперски гвардейци.
Кралската пехота бе разположена в Тихата равнина преди повече от два часа и образуваше съвършени бойни формации – прочутите карета, които Ордата познаваше до болка. Подредени в класическата шахматна форма, гвардейските карета осигуряваха прикритие на разположените зад тях батальони, съставени от Дългострелите. Елитните стрелци, с техните закачулени лица и тъмно зеленикави мантии и жакети, бяха изпънати като конец, опряли дългите си лъкове леко в земята. Очите им гледаха право напред. Към хоризонта. Там, от където Синовете на степта щяха да дойдат.
За последната битка, която щеше да реши съдбата на земята имперска.
Всичките тия месеци, които щяха да оттекнат през вековете като най-кървавия период от историята на Номадското нашествие...
Всичките тия месеци, през които Ордата приклещваше, опожаряваше, смилаше, методично газеше и унищожаваше поселенията кралски...
Всичките тия месеци, през които хилядолетни кралски династии погинаха, разсечени от кривия номадски ятаган...
Всичките тия месеци, през които войната взе своя дан от още едно поколение бранници...
Всичките тия месеци... водеха до тук. И сега.
През цялото това време имперските владетели губеха битките си. Освен в редките случаи, в които печелеха. И обратно – Всепобедната орда печелеше всичките си битки. Освен в редките случаи, в които губеше. А сега пълководците на Хаос бяха приели една тотално различна тактика – да се бият по условията, които им поставят имперците. Ако загубят битката, губят и войната. Всичко или нищо.
„Но пък, в крайна сметка, все някога тая проклета война трябва да приключи, нали?”
Така поне изглеждаха нещата в главата на Фантома – Чезнещият Император, Безмилостният призрак и прочие други помпозни имена, които верните му, но простодушни и суеверни войници му измисляха непрекъснато. Не бе случайно – дръзкият суверен не бе позволил войската му да бъде победена нито веднъж през тази кампания. Бе спасил хиляди свои поданници. И те го боготворяха.
- Здравей, кралю.
- С теб сме, кралю.
- И днес ще победим, кралю.
- Ще ги набучваме по петима на копие номадските свине, кралю, не се тревожи!
Така му говореха, докато бавно минаваше с коня си между редиците им, уж да ги инспектира, макар, че воините му отдавна вече нямаха нужда от инспекция. На всекиго отдели по една добра дума, ръкува се с някои от тях, усмихна се на други. Пешаците го гледаха благоговейно и му вярваха толкова безрезервно, че бяха готови буквално да се бият с голи ръце с врага, стига да им заповяда.
Казват, че не е нужно поданниците да обичат своя господар, достатъчно е само да се страхуват от него. Но Призрачният император бе успял да спечели любовта на целия си народ.
„И сега... всички тия, които ме обичат... вероятно ще умрат.”
От внезапно изплувалата мисъл сърцето му се сви.
С мъка успя да удържи сълзите си и да запази спокойствие. Не за първи път му се налагаше да го прави и се мразеше за това, че трябваше никога да не забравя, че е повелител и синята му кръв не позволява да бъде част от хората, които управляваше. А на всичкото от горе трябваше да ги праща и на смърт.
Нямаше друг избор, зад армията му стоеше източният проход, който водеше до твърдините. А в твърдините бяха останали само жените и децата...
Фантомът вдигна надменно брадичката си и се опита да се втвърди.
Смуши грамадния си бял кон, излезе отпред и се обърна към армията си.
Елитната имперска пехота, Гордостта на западните свободни кралства, Непобедимият Юмрук на Фантома, се изпъна като един и се приготви да чуе речта му.
Но вместо гласа на своя повелител, войниците чуха ниския тътен на бойните тъпани, който отмерваше марша на Всепобедната Орда.
Дългият поне две мили хоризонт на долината почерня отведнъж , изпълнен с номадски фаланги – страховитите тежки пехотинци, които съставляваха гръбнака на войската, покорила цялата източна земя. Точно по средата на безукорните бойни формации, високо, сякаш създадено, за да прониже небесата, стърчеше черното копие с вързаната досами острието му ярко червена лента. Инсигнията на Вожда на Всепобедната орда Хаос.
Императорът Фантом потръпна.
Точно според уговорката атаманът на сганта номадска беше вдигнал цялата си налична армия и самият той я предвождаше. Двеста и петдесет хиляди копия, стрелци и тежка степна конница. Армия, създадена, обучавана и отгледана с една-единствена цел – да покори свободните имперски кралства.
„Богове!”
Призрачният император за първи път в живота си виждаше такава грамадна военна сила. Кучетата превъзхождаха неговата войска в отношение пет към едно. Което означаваше едно – Фантомът днес щеше или да победи, или да остави костите си в долината.
Чу се номадски рог и степната армия се закова на място. След няколко минути щяха да запеят бойния химн на Степния огън и щяха да се спуснат в ужасяващия си щурм. Щурмът, който гази всичко и всички.
Императорът погледна за последен път противника.
Погледна небето.
Погледна долината.
Погледна и войниците си.
Не бяха помръднали. Не се бяха уплашили. Бяха излязли тук, напук на всякакви тактически правила, логика и шансове за победа, за да се сразят с много по-могъщ от тях враг, ясно осъзнавайки, че това вероятно ще бъде последният ден от живота им.
И гледайки тия смели юнаци, съставляващи цвета на народа му, които го обичаха и му вярваха, Призрачният император осъзна простата истина, че няма право да ги пожертва. Бяха му прекалено скъпи и свидни. Те бяха непобедимите. Те бяха боговете. Те бяха най-важните. Не той.
„Проклет да съм, ако позволя на най-добрите ми хора да погинат, посечени от тия номадски псета!”
Гняв и дързост изпълниха цялото му същество.
Обърна се и протегна лявата си ръка, гледайки очаквателно към знаменосеца.
Младежът се смути за миг, но разбра и се завтече към своя господар. Подаде му фамилния флаг, поклони се ниско, но преди да се отдалечи, докосна ботуша на своя суверен в знак на уважение и почит.
Императорът смигна на пажа, хвана здраво светинята и я вдигна колкото може по-високо.
Пряпорецът заплющя под напора на западняка, а имперските войници сякаш това бяха чакали, защото звукът ги накара да настръхнат като побеснели лъвове.
Златотканият флаг се вееше високо, отразявайки утринните лъчи, а Фантомът точно това искаше. Да се вижда надалеч.
„Разгледайте го хубаво, кучета номадски! Защото ще е последната гледка в живота ви!”
Суверенът изтегли двуметровия си меч с десницата си, насочи го към степната армия, като гледаше право към техния предводител – Хаос – и изкрещя диво:
- ДА ПРАТИМ ТАЯ СТЕПНА ИЗМЕТ ОБРАТНО В АДА!
Кралската армия реагира, сякаш по нея бяха преминали мълнии.
- СМЪЪЪЪЪЪЪРТ – извикаха воините и се втурнаха полудели към много по-многобройния си противник.
Към безсмъртието.
