Джунглата се събуждаше. Зелените върхове на дърветата плуваха в сутрешната омара, подобно на кораби. Един зелен бръмбар кацна върху кремавите цветове, търсейки храна.
Красивите кули, издигнати в сърцето на леса съвсем не се открояваха. Дори покачен на този висок клон, Нат не можеше да види поселището на елеорите, от които произлизаше.
По пътеката към езерото той съгледа група ловци, които се връщаха с улова си. Два гущера троди се полюшваха тежко на бамбуковите пръти. Въпреки че бяха само метър и изглеждаха крехки, елеорите бяха добри бойци.
Нат опипа верижката на врата си, на която бе окачен вълшебен изумруд. Неговата любима Ейя му го даде, преди да тръгне за изпитанието.
Една глупава маймуна търсеше корени в подножието на дървото- убиец настия. Внезапно клоните му изскочиха и придърпаха изненаданата жертва. Елеорът не биваше да напуска своето бдение за зрелост. Той само каза две думи от заклинанието и направи нужните знаци. Дървото заспа и отпусна маймунката.
Народът на елеорите живееше в хармония с природата и черпеше от нея своята магическа сила. Когато настъпиха смутните времена на Полубоговете, изградиха непробиваема магична стена, за да съхранят непокътнат малкия вълшебен свят, който обитаваха. Така беше и до ден днешен. Никой не знаеше какво се е случило зад стената в отминаващите векове.
По време на изпитанието, Нат трябваше да потърси в себе си образа на фееричния дракон и телепатично да го повика. Тези същества бяха приятели на елеорите и с тях се рееха из просторите на материка Саритол.
Нат погали питона, който учудено го гледаше и се отпусна отново в медитация.
Той усещаше пулса на джунглата. Малките петънца на аурите на мравките от близкия мравуняк плуваха в ума му, забързани за ежедневните си проблеми. Но Нат търсеше нещо много по-едро и могъщо.
Група диви свини чупеха сочните стръкове на бамбука. Те излъчваха глад и напрегната тревожност.
Обедното слънце огря седящият на клона елеор и засили жаждата му. Той извади малък нож и го заби в дънера на дървото. Сетне прилепи уста до отвора, изсмуквайки живителните капки. Мислено благодари на дървото за помощта.
Бавно сърцето му се отваряше за по-високите вибрации. Сега можеше да усети леопарда, който беше тръгнал на водопой. Следобедните сенки се плъзгаха, когато вече усети далечните проблясъци на аурите на другите елеори.
Съзнанието му се разширяваше. Машинално той потърси Ейя и се омая от духът й, който излъчваше обич.
Ето че настъпи нощта, но Нат не бе повикал още дракона. Той си помисли, че не би понесъл да се върне у дома опозорен.
Елеорът потрепери от сутрешната влага. Първите лъчи на слънцето вече облизваха клоните на дърветата и сетните му сили, когато усети странно жужене в главата си. Когато се настрои, той разбра, че това е песен.
Вълшебната песен се изливаше в душата му и го поразяваше със своята кристалност. С подобна мелодия той се опита да повика необикновения музикант. Не след дълго получи в отговор своята собствена мелодия.
Две преливащи в дъгата криле се показаха над върховете и бавно се устремиха към него. Фееричният дракон застана пред него и го близна с дългия си раздвоен език.
Нат прегърна обсипаната му със златисти люспи шия като роден брат и заплака от облекчение. После се покачи на гърба на дракона и полетяха.
Той можа да види малките къщи, подобни на детски играчки, кулите на училището, площадката за лунните танци.
Но драконът го носеше все по-надалеч. Мощен зов проникна и в двамата, подобно вик за помощ. Беше призив на дракон, много по-могъщ, но в беда.
Драконовият ездач достигна магичната стена, която преливаше в изумрудени линии и се опита да спре пред нея. Но неизвестно как преминаха през нея като през масло. Сега Нат разбра предназначението на своя талисман, подарен от Ейя. Той позволяваше преминаването.
Те летяха и летяха към драконовия призив. Отдолу се виждаха тучни савани, езера и стада животни. Нямаше и намек от безчинствата на Полубоговете. Вечерта те кацнаха до руини на непознати сгради. Метални ръждясали кули се издигаха, оглозгани от времето.
Нат искаше да се върне, за да разкаже на своите сънародници радостната новина, но мощният призив го теглеше напред.
Вековете на Полубоговете си бяха отишли и вече нямаше нужда от магична преграда.
Беше свършило времето на пришълците. Настъпи часът на драконите....