Изчетох всичко, което сте писали и едва ли съм толкова добра, колкото повечето тук, но много обичам да пиша. Надявам се да получа критики, които да ми послужат, за да се развивам. Това е нещо, което смятам да продължа с още глави ако има интерес. И разбира се по-късно ще пусна и други мои неща( стихотворения, други разкази) нека не се отклонявам.
Приятно четене(надявам се)!
Бягство
Първа глава
Кръвта й нежно се стичаше между фините пръсти, безнадеждно затискащи раздраната плът на хълбока, и рисуваше истории по блестящата снежна повърхност. Тази зима беше продължила твърде дълго и ето, че щеше да свърши с една смърт. Толкова щеше да е хубаво ако беше една. Алените капки, все още толкова топли, се губеха в дълбоките преспи. В промеждутъците за миг почивка погледът й мъжделееше в далечината и се губеше по склоновете на най-близката планина. Губеше се сред множеството трупове увенчали върховете или може би в тези, които гниеха в подножието. Толкова много ненужна смърт, която все още не бе разнесена тежко из въздуха. Скорошна...твърде скорошна. Нямаше време за тези мисли. Нямаше време за никакви мисли. С всяка следващата крачка тялото й натежаваше подобно на тежка треска подканяйки клепачите да се затворят. Вятърът нашепваше за този, който можеше да се вслуша "Сънят е спасение за миг. Смъртта-избавление завинаги“ Не, смъртта беше лукс, който не можеше да си позволи. Поне не сега...
Времето напълно се губеше сред извървените разстояния. Вървеше може би часове, може би минути, а навсякъде беше все същата влудяваща гора. Огромни величествени ели криещи зад стволовете си още и още и така до безкрай. И тази злокобна тишина, в която не можеше да си даде дори един стон на отмора. Продължаваше да върви, каквото и да значеше това. Шум! Болезнено познатото скърцане на ботуши по снега и зачестеното дишане на някой. Всъщност няколко души. По-късно щеше да благодари на бога за невероятния си слух. Сега обаче не му беше времето. От известно време имаше странно чувство, но не допускаше, че са я проследили чак до тук. Колко ли пъти се препсува на ум докато се шмугна зад най-дебелия бор в близост? Всяко по-рязко движение караше дишането й болезнено да се учестява почти до крайност. Студения въздух се впиваше жестоко в дробовете й. Добрата страна на ужасната ситуация? Раната й, поне на повърхността, беше замръзнала. Болката от движенията сега бе двойна, но липсваха издайническите капки кръв по снега. Успееха ли да я намерят всичко свършваше. Отново решетки, като някакъв звяр за продам. Отново безкрайни битки и хора, които не познаваше, но убиваше със заповедите си. Отново! Това се случваше с тези обучени за главорези, но не успели да станат час от пълноправните пазители. Все пак всички бяха просто едни убийци. Едните с права за разлика от другите. Рядко се срещаха тези, които можеш с чиста съвест да наречеш „войни“. И защо? Явно тя притежаваше най-големия недъг, който смотаната държава познаваше. Беше жена.
Сега обаче всяко нейно сетиво бе изострено до болка. Кожата й настръхваше при всеки полъх на вятъра, а тялото й тръпнеше в ритъма на бавно приближаващите ботуши. Ножовете отдавна се бяха появили в дланите й. Още при първия слаб шум инстинктът й на хищник се бе задействал. Дори най-дълго подтисканите инстинкти се връщаха намесеше ли се опасността. Толкова здраво ги стискаше, че кокалчетата й побеляха. Стигнеше ли се до истинско сражение колко можеше да издържи в това отвратително състояние? Две-три минути? В най-добрия случай пет. Всеки миг колебание или разконцентриране можеше да й коства не само жадуваната и платена с кръв свобода. Можеше да й коства всичко. В лагера, през решетките, често се шегуваха, че няма нищо по-долно от това да се откажеш. Смъртта не беше свобода. Тя беше за слабите, които нямаха сили да изстрадат това, което искат. Само, че колко примамваща беше всъщност?!
Успя да извърти глава и едва с крачетата на стоманено сивите си очи да зърне поне за миг преследвачите. Това беше абсолютно невъзможно! Хубавите неща се случваха твърдя рядко, за да бъдат истина. Трима от онези гнусни надзиратели влачеха, като кучета двама младежа. О, тя познаваше всеки един от тях. На едно място бяха струпани най-омразните и най-близките й хора. Не беше единствената избягала, но нямаше да бъде и една от хванатите и нямаше да се измъкне сама. Никога!
- Бягай, Рейн! Бягай! - гласът прокънтя в тишината мигновено последван от шума на блъскащ се метал.
Сега беше моментът. Не момента за бягство. Моментът за отмъщение. Тези проклети глупаци си въобразяваха, че могат да се сравняват с хора убивали, за да живеят. Хора, чиято кръв вече жадува за насилие. Ужасно, но факт. Още нищо не са видели! Да убиваш за приятел, да убиваш за свобода не се и неможеше да се сравнява с нищо. Адреналинът напълно затъпи болката и всеки безкраен миг спокойствието застъпваше пред ужаса. Не чуваше нищо, въпреки че виждаше бясно викащите си приятели. Те бяха направили чудовища от тях. Нека им покажеше колко добре се бяха справи наистина.
Опомни се в мига, в който издърпа бавно ножа по врата на някой притиснат в ръцете й. Бликащата кръв обля острието и тялото се строполи безжизнено в краката й. Болката постепенно се завърна, а с нея и умората. Едва успя да се задържи застанала на колене и подпряла треперещи длани в кървавия сняг. Краищата на катранено черната й коса проблясваха зловещо потопени в локвите кръв. Наоколо лежаха три трупа и две усмихнати момчета и подаваха ръце. Колкото и ужасно да звучеше може би това беше щастието. Миг, в който не мислиш за последиците или за болката. Миг, в който целия свят е по-ярък и топлината обгръща тялото. Ако това беше щастието то си струваше да убиеш за него.
Аз не съм художник, но когато започнах да пиша разкази си направих нещо, като прототип на моята героиня. Единствените промни настъпват в облеклото й.
Мисля, че е това. Скоро още!
