Бардови песни

[Veselchun]

   Сухият студен вятър сърдито брулеше стенещата в тъмнината гора, жилеше притихналите й обитатели и със свирепия си вой сякаш искаше да прогони надалеч всеки заблуден пътник, осмелил се да поеме през негостоприемните шубраци. Напразно обаче отиваха яростните усилия на ледения вихър, защото всички здравомислещи пътници още преди часове бяха спрели в крайпътния хан преди мрачния лес, където да се затоплят с греяно вино и гореща супа, а по-заможните – и с някоя чвърчаща мръвка.  Само един все още продължаваше своя път през пукащата шума, но беше сигурно, че не е заблуден, а и мнозина биха оспорили, че е здравомислещ. Та кой би тръгнал в мразовитата есенна нощ с продупчено като селски цървули наметало и с протъркани ботуши, които могат да те стоплят точно толкова, колко и рибарска мрежа? И ако за някои това не би било достатъчно, за да приемат, че странникът е побъркан, фактът, че, докато вървеше, подрънкваше на лютнята си и припяваше някаква весела песничка, чиито думи биваха заглушени от воя на вятъра, при това без да обръща никакво внимание на хапещия студ, нямаше как да не ги убеди, че пътникът е луд.  Той обаче сякаш не губеше нито миг в размисли какво впечатление би направил на здравомислещите хора, а и всъщност защо да го прави, нали всички те бяха на топло, пълнеха търбусите си или хъркаха в леглата си и нямаше как да станат свидетели на чудноватата гледка, която представляваше пеещият мъж.
   А че той имаше опит в пеенето, ставаше ясно от пръв поглед – всеки по-наблюдателен би забелязал ловкостта, с която пръстите му пробягваха по лютнята, както и отдавна посивелите му коси, нашепващи, че е прекарал не едно или две десетилетия, прехранвайки се с песни и разкази. Но дори и да си лишен от всякаква наблюдателност, да си изгубил лявото си око в пиянска свада, а на дясното да имаш перде, избродираният с някога ярък конец надпис „Бард Омнитос”,украсяващ ризата на стареца,  говореше сам за себе си.
   Затова и не беше чудно, че когато бардът мина покрай неочаквано изскочилата иззад един завой хижа, вратата й се отвори, на прага застана едър червендалест мъжага и с бурни викове и жестове прикани стареца да влезе.

***

   -Жено, донеси още бутилка вино, че с човека сме жадни. Деца, оставете го да се наяде бе, стига сте го ръгали, ще ви разкаже приказка, когато си хапне. Айде де, Лидия, в най-горния шкаф са бутилките, по-бързичко. Абе ей, Джими, ще ядеш шамари, спри да дърпаш брадата на гостенина. Александра, я вземи брат си и го усмири малко. А, мерси, слънце, на теб да ти досипя ли винце? Абе ще ти сипя, как не искаш, гостенин имаме, трябва да сме добри домакини, не може да оставим достопочтения Омнитос да си пие сам, не е любезно.
   Главата на семейството, представил се като Терих, дървар по професия и по душа (което обясняваше съществуването на къщата толкова навътре в гората), не спираше да дава нареждания на домочадието си, но в очите му беше скрито същото любопитство, което синът му показваше явно, дърпайки сивите косми в брадата на барда.  Затова старецът, който досега усмихнато наблюдаваше разиграващата се пред очите му сцена, изведнъж се прокрашля, изчака всички погледи да се насочат към него и, хващайки лютнята си, заговори:
   -Благодаря ви за храната и виното, благодаря ви и за добротата, която виждам в сърцата ви и която ме топли повече от всеки огън. Това, с което мога да се отплатя, са моите истории, а в тази студена нощ най-подходяща ще е история за мрак и сенки, за измами и предателства, за наточени остриета и кървящи рани…

***
(следва продължение, надявам се да е скоро)

[Veselchun]

   ***

   Нощта, обгърнала Рондос, втория по големина град в Империята, беше съвсем обикновена – дочуващо се похъркване от отворен прозорец, вой на улично псе, прекалено гладно, за да си намери топла ниша и да се свие в нея, последвано от изскимтяване, когато дрипав пияница го замерва ядосано с празна бутилка, съскане на котки, нахвърлили се едва върху друга за наградата от вмирисана рибена кост, потропване на металните ботуши на градските стражи, патрулиращи по привидно обезлюдените улици… И една сянка, безшумно прехвърляща се от покрив на покрив.
   Сянка, принадлежаща на най-младия крадец в историята на града, успял да мине Теста – Омон Петачето. Не всеки успяваше да си спечели прозвище, но Омон го придоби още на десет години – преди цели 3 лета, изглеждащи в младите му очи като цяла вечност. „Ето това си докарва човек, когато има принципи – смешен прякор, мамка му, все едно струвам някакъв си петак. Върви обяснявай после на всеки срещнат, че просто винаги, когато обирам някой, оставям в джоба му медна монета,  за да може все пак да си купи къшей хляб. Мамка му, оставям дори на тези, от които в крайна сметка се оказва, че няма какво да се открадне. И какво получавам за добрината си – наричат ме Петачето. Мамка му, някой ден ще отмъстя на Рой, че го измисли”, самосъжаляваше се Омон, докато прескачаше на поредния покрив, и то точно над главата на един от стражите. „А сега, не само че Рой и Зул не ми се кланят като на жива легенда, че минах Теста едва на тринайсет години, ами и се осмеляват да ме предизвикват, облогче да сме направили, да съм докажел, че не било случайност, мамка му, все едно може да минеш Теста по случайност, мамка му, как, по дяволите, се обират петима богаташчета в една нощ по случайност, мамка му, и то когато не ти казват имената им предварително. Случайност, ама на майка им шортите, този град не е виждал по-велик крадец от мен и ще го докажа, когато стана най-младия водач на Гилдията. Но засега просто ще спечеля облога .” Изведнъж сянката, представяща самообявилия се за най-великия крадец в града – Омон, се спотаи до студените тухли на нечий комин – всъщност този на лихваря Зенос, но не той беше целта на крадеца тази нощ. Не, жертвата му живееше отсреща – билкарят Верон. „Но защо, мамка му, през прозореца се вижда бледа светлина като от запалена свещ, която е покрита с нещо, за да не е прекалено ярка? Мамка му, нещо не е както трябва, Верон винаги спи по това време.” Омон Петачето помисли за секунда, след това скочи безшумно към прозореца на къщата, хвана се за перваза и се надигна внимателно, за да огледа какво се случва в спалнята на билкаря – тъкмо навреме, за да види двама мъже да излизат от стаята, тялото на билкаря да лежи с прерязано гърло в подгизналото от кръв легло, а съдържанието на всички шкафове – разхвърляно по пода. „Егати ташака, май вече няма как да спечеля облога, идеята беше да го накича с билки, докато спи, сега и муле да му завържа за краката, едва ли ще се брои”, цинично си помисли Омон, опипвайки петачето, което тази вечер явно щеше да си остане в джоба му. „Сега въпросът е дали съм достатъчно глупав да проследя тея двамата, за да разбера какво са откраднали и защо си струва убийство, или просто да се върна да докладвам на шефа и да оставя друг да си рискува животеца? Оф, мамка му”, изстена наум той, взел решение.

   ***

   -И какво станало после, чичо Омнитос, какво наплавил той? – развълнувано извика Джими, но старият бард остави настрани лютнята си, усмихна се загадъчно и каза:
   -Вече стана късно, а не искам да лишавам добрите си домакини от сън. Утре сутринта ще имаме достатъчно време да довърша историята.
   Малкият Джими и сестра му Александра, разбира се, не се предадоха толкова лесно, но в крайна сметка строгият поглед на прозяващия им се баща ги укроти и майка им ги сложи да си легнат. Опитният разказвач Омнитос знаеше, че очакването ще направи насладата от продължението още по-голяма.

[Veselchun]

   Утринта в гората не беше по-дружелюбна от изминалата нощ, вятърът все така сърдито виеше, в яда си завърташе окапалите листа в лудешки танц, а след това запращаше кафяво-червеникавата вихрушка срещу всичко, което се изпречеше на пътя му. Ожесточено думкаше по прозорците на единствената къща в леса, но нямаше кой да уплаши, защото обитателите й бяха насядали в полукръг до игриво вхърлящата искри камина, отправили цялото си внимание към един бард, готвещ се да засвири…

   ***

   Омон очакваше двамата мъже да избягат през някой от прозорците на първия етаж на къщата, но те напуснаха със съвсем спокойна крачка през входната врата, сякаш не се е случило нищо необичайно. „Вярно, има много по-голяма вероятност да направиш впечатление на страдащ от безсъние любопитен съсед, ако те види да се измъкваш посред нощ от нечий прозорец, отколкото ако се престориш, че просто си дошъл да купиш лечебни билки за болен роднина. Ще трябва да внимавам с тези двамата, не ми изглеждат обикновени главорези, на които някой е платил два-три сребърника, за да му свършат работа”. Докато мъжете вървяха с премерена крачка из улиците на нощен Рондос, младият крадец ги следваше по покривите и неколкократно му се отдаде възможност да ги огледа на хвърляната от поставените по ъглите факли. Единият, средно висок и на не повече от трийсет години, изглеждаше като съвсем обикновен гражданин на Империя Фондор – тъмнокос, с няколкодневна четина по лицето, каквато имаха почти всички мъже от средните класи, на които не им се отделяше време да се бръснат, след като могат да го прекарат по кръчмите, и със сплескан нос, който най-вероятно беше счупен именно в кръчмарски бой. Другият обаче определено не беше местен - въпреки че Омон никога не беше излизал извън градските стени на Рондос, беше слушал хиляди истории за градовете в империята. А този мъж с мургава кожа, орлов нос и хищнищески поглед, вплетена в тънка плитка брада и намазана с някакво благовонно масло коса не се вписваше в нито един разказ, който беше чувал.
   Въпреки че нямаха причина да мислят, че някой е станал свидетел на деловите им отношения с Верон, в следствие на които той лежеше с прерязано гърло, Биячът и Козелът, както Омон вече мислено ги наричаше, вървяха повече от час, завивайки сякаш съвсем произволно из тесните странички улички, от които изобилстваше градът. „Ама не знаят, че ги следи най-великият крадец, който се е раждал, няма начин да ги изпусн… Мамка му, къде, по дяволите, изчезнаха?” Омон объркано се огледа на всички страни, но мъжете сякаш се бяха изпарили. „Знам всички улички и входове към канализацията, тук няма къде да се скрият, как е възможно? Пфууу, два провала за една вечер. Рой ще има да ме бъзика поне седмица. Май е по-добре да се връщам в убежището на гилдията, поне ще докладвам на шефа”.

   ***

   Нямаше обаче кой да му се подиграва за неизпълнения облог, нито за проваленото преследване, не беше останало и на кого да докладва. Когато пристигна в скривалището, където пребиваше Гилдията на крадците, подът вече беше потънал в кръв, а десетки трупове лежаха с разпрани кореми, гърла и размазани лица. На една от стените, вперил очудено очи в тавана, се беше подпрял Рой. Омон не беше плакал, откакто преди повече от осем години Рой го намери ридаещ и изоставен от родители, които вече не помнеше, не беше плакал, откакто Рой започна да се грижи за него като за по-малък брат, научи го да оцелява в свят, който не се интересуваше дали ще живееш или умреш. Не беше плакал, но сега сълзите се стичаха по лицето му, докато прегръщаше мъртвия си приятел и гледаше безжизнените тела на много други – Лисицата, Двата пръста, Опиата, дори Шефа… „О, богове, защо?”, изстена момчето, след като видя Зул, който го научи да се бие с ками – „Винаги бягай, ако можеш, Омон, винаги първо се опитвай да изчезнеш незабелязан. Но понякога, когато това е невъзможно, две остриета в ръцете могат да ти спасят живота”. Този път Зул не беше успял да избяга, но държеше в ръцете си любимите си оръжия, окървавени от кръв, която не беше негова. Чия обаче, нямаше как да се каже – нападателите бяха прибрали труповете на своите.
   Нямаше представа колко време е минало, докато дойде на себе си. Но когато се изправи, сълзите на момчето, което беше загърбило детството си, бяха пресъхнали. Свали кожената верижка от врата на Рой и я прибра в кесията си, след което замени камите си с тези на Зул. Тази нощ някой беше унищожил Гилдията. Омон щеше да се погрижи този някой да си плати. А имаше много кръв, за която да бъде платено.

   ***

   Край камината настана тишина, която дори малкият Джими, сгушен в прегръдките на баща си, не смееше да наруши. Бардът отпи от чашата си вино, за да разкваси пресъхналото си гърло, и продължи…

[Veselchun]

   Въпреки желанието за мъст, което го изпълваше, Омон трябваше да прекара следващите дни в криене. Помогнаха му думите, които Рой беше изричал многократно – „Остави емоциите за времена, когато ще можеш да си ги позволиш. Мисли хладнокръвно, мисли логично. Мисли за това как да оцелееш, защото мъртъв не можеш да постигнеш нищо”. Затова младежът се спотаи, наблюдаваше и изчисляваше следващите си ходове.
   Междувременно погромът срещу крадците се беше превърнал в лов на малцината, които не бяха загинали при първия удар. Неколцината живи членове на гилдията се бяха разпръснали като плъхове из града, търсейки спасение в скривалища, които бившата джебчийска организация беше подготвила в случай на заплаха. Напразно – който беше успял да разбере за местонахождението на тайната квартира, знаеше и за тях. Телата на тези, които опитваха да напуснат града, бяха намирани още на сутринта в някоя канавка край градските стени.  Беше ясно, че е имало предател – нападателите знаеха прекалено много за тайните на гилдията. Омон осъзнаваше, че е останал жив заради редица случайности – облога, заради който беше навън по време на клането, това, че беше минал Теста едва ден преди това и името му още не беше записано в регистрите на пълноправните членове, както и доста вероятно – факта, че беше едва на тринайсет и не го смятаха за заплаха.
Седмица по-късно вече навсякъде из града се говореше, че крадците са избити до крак. Говореше се и кой го е направил, но колкото бяха разказващите, толкова и предположенията. Омон прецени, че ако чака прекалено дълго, всички следи ще изстинат. Сега, когато виновниците мислеха, че са заличили всички останки от обирджиите, беше по-вероятно да допуснат грешка. А Омон вече беше решил от къде да започне – лицата на Бияча и Козела бяха запечатани в съзнанието му,  както и мястото, където бяха изчезнали. Като всеки крадец, тринайсетгодишното дете знаеше, че във всеки квартал има поне по едно място, където можеш да получиш цялата информацията, която ти трябва, стига да умееш да случаш.

   ***

   - Момче, още три халби бира! И табла с мезета!
   - Две порции от специалитета и питка със сирене!
   - Абе ей, как пак ща фърлиш дванайсе, я дай да ви видя тея зарове!
   - В измама ли ме обвиняваш, бе?
   - Преди двайсе минути си поръчах бе, момче, колко още да чакам? Умрях от глад!
   - Нося го след минутка, сър.
   Глъчката в кръчма „Двете сливи” беше пълна, но пък така си беше всяка вечер. Между масите неуморно лавираше с халби в ръце малко момче, даващо вид, че е изцяло концентрирано да обслужи клиентите. Но всъщност не спираше да слухти и да наблюдава.

[Veselchun]

   Омон беше започнал да се отчайва. След девет дни работа в кръчмата, собственост на вечно мърморещия Натил, знаеше всичко за любовните мъки на Надя, за проблемите в бизнеса на Жанар, беше научил правилата на повече хазартни игри, отколкото беше предполагал, че съществуват (включително и хитроумни начини да мами в тях), беше разбрал разликата между халба за тъмен ейл и за светла бира, можеше да приготви пържола по поне десет различни начина. И не беше научил нищо за оново, което всъщност го интересуваше – кой стоеше зад убийството на приятелите му, единствените хора, които можеше да нарече семейство. Девет дни, прекарани в бързане на подове, мъкнене на бурета с бира, разнасяне на чинии с храна, помагане в кухнята на гостожа Рада, съпругата на Жанар, и на двете й петнайсетгодишни дъщери - Ада и Рая. „Виж, близначките поне си заслужават да им отделиш някой и друг ден. Че и седмица. Като нищо кръчмата е кръстена на тях, а не на дърветата в двора”, похотливо си мислише Омон, докато пъшкаше под тежестта на поредното буре. Беше още преди обяд и клиенти нямаше, но предната вечер чираците и калфите на всички майстори в квартала се бяха изсипали в кръчмата, за да оползотворят полагащия им се почивен ден, и бяха погълнали всички запаси алкохол. Което означаваше цяла сутрин Омон да се изявява като хамал, за да презареди опразнените бъчви.
   - Кар, татко каза, че още две бурета ще са достатъчни. След това може да ми помогнеш да подредим масите, ако искаш – сладката усмивка на чернокосата Рая („Или пък Ада? Мамка му, и на двете ще им викам зайче, така няма как да сгафя. Само баща им да не ме чуе…”) вля неочаквани сили в младежа и само четвърт час по-късно помагаше на щерката на Натил. Разбира се, ако оглеждането на задника й, докато оправяше покривките, минаваше за помощ.
   - Кар, миличък, ще ми подадеш ли парцала, трябва да забърша тук.
   „Дали не трябваше да избера някое друго име, с което да се представя? Алфонс например, така щях да мога да разпрявам, че съм наследник на аристократичен род, който е бил принуден да избяга от семейния замък и планира да събере войска, с която да си го върне. Близначките са колкото красиви, толкова и глупавички, като нищо щяха да се вържат и миналата вечер можеше да получа нещо повече от целувка. Пък и частта с бягството все пак си е вярна.”
   - Ето парцал, зайче, да помогна с нещо друго?
   Докато зачервеният този път не от усилие Омон се подмазваше на девойката, вратата на кръчмата се отвори, двама мъже влязоха и се настаниха на една от долепените до стената на сградата маси, осигуряваща най-много оединение. Единият от двамата беше мургав и с намазана с благовонно масло коса. „Най-накрая. Не е Козелът, но определено му е сънародник. Няма начин да е съвпадение.”
   - Рая, ще отида да обслужа клиен...- Омон млъкна, виждайки гневния поглед на момичето. „Опс, май това е Ада. Мамка му.”
   Минута по-късно вече взимаше поръчката на двамата мъже, които поръчаха фондорско вино, мълчаливо изчакаха да се отдалечи и едва тогава подновиха разговора си. Момчето напълни две чаши, сложи ги в табла и се забърза към масата, но отново не му се отдаде да чуе нито дума. Обиквено за сервирането на два бокала не се изисква много време, но Омон прояви въображение, което му спечели свирепите погледи на мъжете. За сметка на това фотографската памет и наблюдателността, които беше развил благодарение на тренировките, на които го подлагаше някога Рой, му помогнаха да забележи множество дребни детайли. А червеникавата кал по ботушите на мъжете и лекото ухание от дрехите им му казаха всичко, от което имаше нуждо. Тази нощ Омон отново щеше да е сянка по покривите.

   ***

   Когато бардът прокара за последно пръстите си по струните на лютнята, огънят в камината вече догаряше, слънцето беше високо в небето, а вятърът навън беше разбрал, че няма да привлече ничие внимание и се беше успокоил. Четиричленното семейство на дърваря се надигна заедно с барда, разкършиха гърбове и всички заедно се заеха да приготвят обяд. За пръв път Александра и малкият Джими помагаха без оплаквания, защото знаеха, че колкото по-бързо приключат с храната, толкова по-скоро ще продължи песента на барда.