Из "Хрониките на Номадските нашествия" - събития, случили се в южните области на Аярската империя няколко хилядолетия, преди държавата да бъде основана.
- Дойдохме в тая проклета имперска клоака, за да станем... какви, Отоне – Крум се запъна, опита се да си поеме въздух, но се закашля и устата му отново се напълни с кървава пяна.
Челото на Монгола бе покрито със ситни капчици пот. Легендарният покорител на Стената се тресеше целия от високата температура, а очите му бяха пожълтели. Робуст, който се бе заел да го лекува, не вярваше, че ще изкара нощта. Вероятно поради тази причина Крум беше изпаднал в някакви ужасно угнетяващи откровения. Или вероятно брътвежите му бяха породени от делириума, в който се намираше.
- Дойдохме, за да станем велики и безсмъртни, нали? За да напишем славна страница в човешката история. Не бе достатъчно, че завладяхме целия свят, трябваше да се покажем по-могъщи и от най-старата имперска цивилизация на тоя свят. Тогава и само тогава историята ще ни отсъди върховенството... нали? Нали?
- Вместо това... написахме нова черна страница в историята човешка. Избихме милиони. Жертвахме милиони. А имперците никога няма да се покорят. Никога. Ще трябва да ги избием до крак или да си тръгнем от тук. Запомнете го това.
Монголът отново се закашля и даже изстена. Словата му бяха повече от скверни. Добре, че Хаос бе излязал по-рано, за да раздаде заповеди за предстоящата атака.
Кампанията тази година започна повече от добре.
Предводителят на Ордата не дочака зимата да съблече бялата си одежда и да се преклони пред пролетта, ами изпрати Степните синове да нагазят дълбоко в рохките преспи, предвождани от новопристигналите „хлапета”.
„Новобранците” много скоро доказаха, че презрителното прозвище изобщо не им отива и подбраха още несъвзелите се от суровата зима свободни кралства. След като първите две разузнавателни атаки пробваха имперските защитни възможности, „децата” успяха да подлъжат защитниците да изтеглят войските си и да ги приберат на гарнизон по твърдините, убедени, че Ордата ще тръгне на обсади. Блъфът успя да мине и Нефертити удари силно на третия месец от началото на кампанията, поразявайки цивилните селища и големите икономически и търговски имперски центрове, блокирайки снабдителните и продоволствени вързки между отделните имперски стратегически съюзи.
Ошашавените свободни императори обърнаха тактиката и организираха тежки конвои и патрули, ангажирайки значителна част от редовната войска, но кралските ратници, позагубили малко от волята си и морала си през зимата, паднаха лесна плячка на добре устроените номадски засади от Мортред, Валкирия, Коруин и Харалда. Звярът завърши „гастрола на новите генерали” с няколко бляскави победи, които поставиха имперците почти на колене.
Бавно и методично, едно по едно, свободните кралства падаха и почернелите и полу-разрушени имперски калета започнаха да стават все по-честа гледка, за сметка на непокътнатите.
Ордата не спеше и в технологично отношение.
Флинстоун бе намерил начин да осигури лесното придвижване на тежка обсадна техника в дълбокия сняг, изобретявайки плазове и шейни, на които войската да качи тараните и катапултите. По този начин се увеличи и самата скорост на придвижване на Ордата. Синовете на степта преминаха от тоталния, муден и подобен на ветрило повсеместен военен фронт, към „кратка” война – нанасяха мълниеносни удари по фиксирани цели, обграждайки ги в „джобове” и тотално унищожавайки ги. Заплашени стените им да паднат, още преди да е започнал боя, императорите бяха принудени да влизат в открити полеви боеве, в които губеха жива сила и не можеха да използват предимството на стрелците си. Високопланиниските учения също бяха допринесли за успехите на Степните синове. Малки, но много добре подготвени отряди бяха разположени в планините, блокирайки проходите и по този начин земята имперска, на практика, бе разделена на две половини, неспособни да комуникират една с друга.
Хаос режеше свободните кралства на малки парчета и постепенно ги съсипваше с огън, кръв и глад.
И тъкмо, когато всичко вървеше по план, разпориха корема на Крум в една, на пръв поглед, лесна за Монгола битка.
Отон се чувстваше неловко.
Стоеше до леглото на тоя велик пълководец и негов многогодишен съперник, заедно с останалите номадски генерали, чакаше го да умре и слушаше предсмъртните му слова.
Треперещ, с пожълтяла кожа, сухи, покрити с кървава пяна устни и подут от инфекцията корем, лежащият Монгол изглеждаше... обикновен. Смъртен. Слаб, прехвърлил вече средната възраст мъж, който спокойно би могъл да мине за фермер, нечий баща, съпруг... даже дядо. В други времена. В друга вселена. Всеки друг, но не и този тук. Той бе роден да покорява, да води, да убива, да коли и да печели с харизмата си милиони и милиони, които да са готови да умрат когато и където им посочи. Това е Крум, Монголът.
„Не тая... жълта и съсухрена мумия тук.”
Събралите се около леглото като някакви гротексни поклонници номадски пълководци мълчаха като попарени. И Отон знаеше защо мълчат. Защото и те мислеха същото като него.
„Никой номадски генерал не бива никога да допуска да се намира в подобно безпомощно състояние. Никой не бива да има подобна съдба. Никой. Не го пожелавам и на най-големия ми враг.”
А Майката бе свидетел, че Отон едва ли имаше по-голям враг от тоя тук, който лежеше на леглото и бавно умираше.
От както бе отишъл в Ордата като доброволец, се намираше в сянката на Крум. И това не бе случайно. Добър номадски пълководец не се става, ако нямаш с кого да се съревноваваш. Без правила, без милост, без почивка, тяхното съперничество се бе превърнало в основополагащ мотив на съществуването им. Касапинът осъзнаваше много добре, че причината да дойде в земите имперски, бе заминаването на Крум на похода за Стената. Тогава, преди тридесет години, нещата бяха различни. И двамата бяха млади и нахъсани да завладеят цялата вселена. Хаос бе замислил да ги прати и двамата на Стената, но Касапинът никога нямаше да се примири с това да командва резерва, докато Монголът да обере лаврите и да стане безсмъртен приживе. Затова Отон бе впрегнал всичките си връзки и влияние, бе заплашвал, подкупвал, убеждавал, даже бе убивал, само и само за да замине като номадски командир за земята имперска.
Бе преживял многобройните удари и унижения, които му костваше съперничеството с Крум, и щеше да ги преживява още и още, докато най-накрая спечели, докато прекърши, стъпче, смачка, унижи и победи Монголът. Докато цялата вселена най-сетне не го призне за по-добрия от двамата.
„Но искам аз да го направя, а не някакъв нащърбен имперски меч, принадлежащ на някое куче с кралска кръв! Искам аз да съм тоя, който да го унищожи, първо да прекърша волята му, а след това и да го унищожа физически!”
В пристъп на ярост Отон хвана едва дишащия Крум с две ръце и грубо го разтърси:
- СТАВАЙ ВЕДНАГА, СИНЕ НА НОМАДСКА КУЧКА! СТАВАЙ И ВЪРВИ ДА УМРЕШ ДОСТОЙНО В БИТКА! СТАВАЙ ВЕДНАГА, ЧУВАШ ЛИ МЕ?!?!
Цели пет секунди бяха нужни на останалите номадски генерали да се опомнят. Джейн издаде глух стон, спусна се и хвана Касапина за ръцете.
- За Майка, какво те прихвана, изрод такъв – изсъска тя, докато замахваше да го удари през лицето. Робуст, на свой ред, я хвана за ръката, с която замахваше, него пък го бутна Сахо...
Настана боричкане, което заплашваше да прерасне в открит бой. Размениха се груби обиди. Някои се хванаха за остриетата си. Явно натрупаното от много време напрежение най-сетне бе взело връх и генералите бяха на път да се избият.
- Ако смятате да се убивате, изчакайте ме поне да се оправя, за да се включа в цирка или просто ми отрежете главата още сега, за да не ви гледам колко сте жалки – Монголът бе вдигнал ръката си и се бе закашлял отново. Този път кашлицата продължи толкова дълго, че Касапинът си помисли, че моментът, в който Крум ще изкашля белите си дробове, най-сетне е дошъл.
Отон се освободи от ръцете на Джейн, погледна я свирепо, стана рязко и излезе от палатката.
Снегът и силният леден вятър вятър го удариха в лицето, но бяха за предпочитане от спарения и смърдящ на инфектирана рана въздух, витаещ около умиращия Монгол.
Докато се качваше на коня си, осъзна с болка, че ако легендарният номадски генерал умре от раните си, с него ще си отиде и съперничеството. А без това съперничество, Отон не бе нищо друго, освен... един обикновен маниакален масов убиец, чиято „светла” личност щеше безмилостно да се разтвори в забравата на посредствеността.
А от това да бъде обявен за посредствен или да бъде забравен... го полазваха тръпки на ужас.
Мина покрай тренировъчните полигони, загледан в упражненията, които младите пълководци отрепетирваха. Хилеха се и изглеждаха нахъсани и зли.
„Какво ли разбирате вие от война”, помисли си Касапинът, внезапно раздразнен и смуши коня си.
Тая вечер щеше да се напие здраво.
Нямаше как по друг начин да разкара от главата си пожълтелия и съсухрен мъртвешки череп на Монгола.
Войната наистина не се променя.
Хората, които я водят, са тези, които се променят.
Безвъзвратно, бавно и сигурно те просто престават да бъдат хора.
