Рей вървеше бавно, твърде бавно. Сякаш не искаше да се прибира, а и как да каже на жена си, че е загубил работата си? Мъж с жена и малко дете, който току-що се беше скарал с шефа си и беше напуснал. Знаеше, че е постъпил както диктува честта, че само долен мазник би търпял обидите на зализаното малко копеленце, което бяха сложили за негов началник заради връзките на чичо му, но колкото и приятно да беше станало на Рей, когато му счупи носа, това нямаше да изхрани семейството му. А Джейк щеше да тръгва на училище след два месеца, имаше толкова неща, които трябваше да му купят - синът му вече си беше избрал раница, беше толкова въодушевлен, че дори се съгласи това да е подаръкът му за рождения ден. Бяха го оставили да мисли, че наистина няма да му вземат друг подарък, но всъщност вече бяха купили електронната игра, която бяха забелязали, че гледа в едно списание. Тогава Джейк не беше казал нищо, бяха го възпитали добре и през шестте си години никога не беше тропал с крак и плакал, само за да му купят нещо, но точно заради това заслужаваше да получи тази игра.
За момент си помисли дали да не се върне, да преглътне гордостта си, да се извини и да се моли да го върнат на работа. Но знаеше, че няма да има смисъл, а и жена му, неговата мила Джес, никога не би го одобрила. Напротив, когато тя се прибереше от работа късно вечерта с Джейк (не можеха да си позволят бавачка и тя го взимаше със себе си) и го сложеше да спи, Рей щеше да й разкаже какво се е случило и, той беше убеден в това, тя щеше да го прегърне и да му каже, че се гордее с него, че е постъпил правилно, че ще се оправят някак си.
Но той не се остави тази мисъл да го отведе вкъщи, където да легне, да гледа телевизия и да чака Джес и Джейк да се приберат.Все още беше едва ранният следобяд, имаше достатъчно време да обиколи и потърси почасова работа, някакво поне временно решение. Сигурен беше, че в търговската част на града все някъде ще търсят продавач, а в крайна сметка ставаше и за хамалин. Въпреки, че не му личеше особено, мускулите му бяха все още здрави като стомана от бойните изкуства, с които се занимаваше преди... Но това беше преди да срещне Джес, преди да се откаже от армията заради нея. Все пак и сега успяваше да отдели два-три часа седмично, за да потренира, и изглеждаше, че може да е било от полза. Рей ускори крачка, вече имаше цел, представяше си как ще каже на Джес, че си е намерил по-добра работа, че съдбата е действала в негова полза. Нещо в главата му му казваше, че си мисли пълни глупости, понеже с никоя почасова работа не можеше да печели повече от досега, но той го заглуши и продължи надолу по улицата. Подмина плакат на местна група, който гласеше, че утре, на 28 юни, че изнасят концерт,
и изведнъж същият онзи глас се надигна отново. 28 юни? Защо беше важна тази дата? "Млъкни, имам си други грижи сега", каза Рей на гласа в главата си и го заглуши отново.
.........
Шест часа търсене и нито едно свободно работно място. Трябваше да се сети, че през лятото учениците се опитват да изкарат малко пари, които да пръснат за пиене и трева, и са готови да работят и за $4 долара на час. "Но тях ги изхранват родителите им и на малките лайнярчета им стигат и $20-30 на ден, за да се разбият вечерта и да минат някоя разгонена съученичка", озлобен от лошия си късмет ги наруга Рей. Сега беше в начална позиция, с нищо, с което да зарадва Джес. Изпсува отново и изрита една бирена кутийка, лежаша си досега на тротоара. Звукът отекна в нощта, но не беше единствен. Зад Рей се чуваха стъпки. Той се
обърна и видя три сенки бързо да се приближават. Изглежда някои си мислеха, че има по-лесен начин да си изкараш пари за вечерта, от това да бачкаш цял ден.
- Съжалявам, чичка, нямаш късмет. Но ако си подадеш портфейлчето и има достатъчно кинти, ще те оставим да си одиш. - говореше момчето по средата, другите двама само се хилеха и същевременно се опитваха да гледат лошо. Бяха самоуверени, изглежда не им беше за пръв път. Рей прецени ситуацията, разпери ръце във въздуха и отвърна примирено:
- Не искам неприятности, момчета, взем... - дясната му се заби в брадата на този отляво, завъртя се на стъпало, използва левия си лакът да разбие носа на говорителя им, след което за секунди повали и последния. Вероятно щеше да се оправи с тях и без да се опитва да ги изненада, но днес му беше писнало да го преебават, беше някак си добра промяна. Изрита ги по още няколко пъти, докато се превиваха на земята, след което се наведе и провери джобовете им. Общо $645, изглежда не беше първият им опит за вечерта. Намери и три билета за концерта на групата, чийто плакат беше видял (28 юни! 28юни! 28юн...), но тях ги хвърли на 2 преки, може би поне някой друг щеше да се чувства щастлив да ги намери.
Парите щяха да стигнат за няколко дни, щеше да има достатъчно време да си намери друга работа. Реши да си купи бутилка хубаво уиски, в къщи имаше само долнопробна водка, а винаги трябваше да чака няколко часа Джес да се прибере с Джейк. С няколко чашки времето минаваше по-бързо, а и пиянството му не беше от лошите, всъщност даже не усещаше кога се е напил. И винаги прибираше бутилкита, когато жена му и синът му идваха, никога не пиеше пред Джейк.
Когато отвори входната врата, нещо му се стори нередно (28 юни! 28ю...), но не му обърна внимание. Взе си чаша от кухнята, седна на канапето, наля си от уискито, сложи 2 бучки лед и отпи. Мда, определено беше по-добро от обичайното. След втората чаша се сети да прослуша телефонния секретар, Джес се прибираше едва след като беше изпил поне 4-5 питиета, така че като дойдеше поне щеше да може да й каже дали е имало важни съобщения. Имаше едно.
- Рей, здравей, аз съм, Лора, сестрата на Джесика, спомняш си... Не сме говорили отдавна, но... - гласът й звучеше несигурен, сякаш й се искаше изобщо да не се е обаждала - Рей, на всички ни беше трудно, но минаха три години от както Джесика и Джейк загинаха...
Гласът продължаваше, но Рей не чу нищо повече. 28 юни. Всичко нахлу в главата му. Чашата падна от ръката му и се разби в пода. А той закрещя.
