Следващото поколение
- Стани! Раници на рамо! Марш!
Този път войниците от елитния отряд се изправиха с една секунда по-бавно. Някой изпъшка. Но въпреки това реагираха като ужилени и тръгнаха напред безшумно, газейки рохкия дълбок сняг.
- Падни! Превърти се! Намери прикритие!
Номадите рухнаха в преспите, предизвиквайки бели снежни експлозии около себе си. Този път няколко от тях не успяха да се превъртят навреме и да намерят прикритие.
- НАМЕРЕТЕ ПРИКРИТИЕ, ПРЕДИ ДА СЪМ ВИ ИЗКЛАЛ – изрева Отон и рязко изтегли меча си.
Дали от силата на гласа му или от звука на изтеглящото се от ножницата острие, но отрядниците чевръсто залазиха в мразовитите преспи и този път заеха по-добри позиции.
Касапинът се усмихна, внимавайки много никой от подопечните му да не забележи.
Днес ръката го болеше по-малко от обикновено. В мразовити дни болката беше толкова голяма, че се сдържаше да не изкрещи само със силата на волята си. Надяваше се положението да се задържи така поне до залез слънце.
„Вечна слава ли? Всичко, което получаваш, е полу-изсъхнала отрязана ръка, неблагодарност, по-голямата част от живота ти минава в кал и сняг до шията, милиони хора погиват, защото така си им заповядал, други милиони – от ръката ти.”
Но най-лоши бяха кошмарите.
Бяха започнали да го навестяват миналата зима и от тогава единственият начин да ги прогони, беше да се напива всяка вечер.
Кошмари, в които горящи хора изникваха изпод самата земя и го сочеха с пръст, безмълвни, но с обвиняващи погледи. Продължаваха да го сочат с пръст, докато горящата им, разтапяща се плът не се смъкнеше цялата. После белите им скелети се изпаряваха. И всичко започваше от начало. Цяла нощ. Всяка нощ. Без изключение.
Истината беше, че понякога се молеше всички тези горящи хора да му кажат нещо. Каквото и да е. Мълчанието им и обвинителните им погледи бяха ужасяващи и влудяващи.
Отон предполагаше, че това е начинът съвестта му (която отдавна беше стъпкал и удушил) да му напомни за съществуването си. И тъй като Касапинът не възнамеряваше тепърва да се занимава с нея... просто реши да я удави във вино.
Страшният номадски генерал въздъхна и заповяда на отряда да се отправи към лагера. Стига толкова мъчения за днес.
Бяха изминали точно тридесет и пет дни, от както се бяха качили в Източната Верига, за да осъществят серия от учения по оцеляване. Хаос беше решил, че Ордата е залиняла и, вместо да прекарва суровите имперски зими в номадския военен лагер на брега, може да разнообрази малко скучното си ежедневие и да вземе да даде няколко милиона жертви, докато се учи да оцелява на няколко хиляди метра надморска височина, в смъртоносните планински вериги, пресичащи земята имперска точно в средата й.
„И ето ни всички тук – две трети от цялата налична номадска войска – дълбоко в тила на врага, заобиколени от кралски твърдини, без установени пътища за снабдяване, без маршрути за изтегляне, като патици на гюме. Ако имперската сган реши да ни затрие, всичко, което трябва да направи, е да заварди трите прохода и да ни изчака да се вкочаним и тихо да умрем от глад и студ в тоя шибан ледник!”
Преди три седмици хиляда и двеста души от предния разузнавателен отряд на Сахо бяха пропаднали в една ледена пещера. Стоновете им и виковете им за помощ огласяха глетчера дни наред, докато и най-издържливите от тях най-накрая се предадоха и умряха в страшни болки , с тела, натрошени на парчета.
Джейн едва оцеля, след като обърка пътя при един патрулен обход и попадна на глутница не по-малко изгладнели и измършавели от нея вълци. Ескортът й, обаче, нямаше тоя късмет. Поне вълците щяха да са с пълни кореми тая нощ. Кога Джейн щеше да яде... не се знаеше. За снабдяване в тая забравена от Майката планина изобщо не можеше да се говори.
Войската се хранеше с треви, корени и грудки (ако имаше късмет да ги намери)или, в краен случай, с месото от умрели номади.
Но ученията не спираха.
Всеки ден, по цял ден, Синовете на степта тренираха засади, обходи, внезапни нападения, сигнализация и какво ли още не. И колко и да не желаеше да си признае, Отон виждаше, че ученията даваха резултат. Ордата ставаше все по-корава, зла и свирепа. Адските условия спояваха войниците един за друг така, както дори и най-кървавия бой не би могъл да го направи. Идеята на Хаос май щеше да сработи.
Лагерът на Отон отразяваше присъщото маниакално отношение на Касапина към военната дисциплина – всичко в него беше като по конец. И нямаше как да е иначе. В противен случай падаха глави. Буквално.
Кървавият номадски генерал изкомандва „Свободно” и отрядът с облекчение се отправи към палатките си. Поне за днес адът беше свършил.
Пред палатката на Касапина чакаше вестоносец.
Отон изсумтя.
Вероятно Сахо отново го викаше в палатката си, за да пият заедно.
Малкият беше оскотял. Свежият, разреден и мразовит планински въздух изобщо не му се отразяваше по начина, по който трябваше. Събираше останалите генерали всяка вече на безобразни гуляи, в които женската прислуга също така се задължаваше да участва. А ако генералите откажеха, Кръволокът заповядваше на подчинените си офицери да присъстват и упражнението се повтаряше.
Отон не беше в настроение за фалшиви веселби тая вечер.
Другият вариант беше Джейн, която го влудяваше с безкрайните си философски брътвежи по цяла вечер. Понякога Касапинът се чудеше как е възможно човек да побере в главата си толкова много думи, без мозъкът му да започне да шурти през ушите му от огромното налягане. И все пак, Джейн успяваше. Дали защото беше жена? Жените са странни същества, Отон отдавна бе престанал да се опитва да ги разбира.
„Е, да, ти убиваш това, което не разбираш, Отоне, нали?”
Генералът стисна зъби и бързо прогони внезапно появилия се глас. Гласът, който му подсказваше, че тази вечер кошмарите няма да пропуснат да го навестят.
Вестоносецът носеше униформа на Ястреб – елитната стража на Хаос.
Отон се сепна.
Войникът мълчаливо му подаде свитък и търпеливо зачака – явно заповедите му бяха да се завърне моментално на брега с отговора.
„В името на Всепобедната и Безсмъртна Орда, Ви заповядвам да се отправите незабавно към главния номадски лагер, заедно с цялата войска. Хаос.”
Отон извади камата си резна десния си палец и го прокара по дясната буза на вестоносеца – знак, който Вождът щеше да познае: заповедта е приета и ще бъде изпълнена. Вестоносецът щеше да получи още такива кървави знаци по бузата си – по една от всеки номадски генерал.
Отон присви очи и се загледа към хилядолетните борови гори, покрили западната страна на Веригата.
Винаги, когато Хаос правеше така, Ордата я очакваше... цяла планина от неприятности.
„Жалко. Беше започнало да ми харесва тук.”
Предводителят на Ордата беше заменил старата си палатка с нова, двойно по-голяма.
Отон предполагаше, че новата обител на Бащата на Степта спокойно може да побере цялата номадска конница. Барабар с конярите. Но не това беше причината на раздразнението на генерала. Причините бяха няколко и те в момента седяха точно срещу него.
Седмината .
Така ги наричаха.
Новите пълководци, които трябваше да поведат Ордата към окончателната победа. Специално отгледани, селектирани и обучавани още от деца само за едно-единствено нещо – да убиват имперци. Тайното оръжие на Хаос. Младежите, които бяха сложили целия свят на колене само за няколко години.
Повелителят на Ордата беше стартирал тази програма още в първата година, в която бе акостирал на имперския бряг.
Седем деца бяха произволно избрани от всяко едно от седемте номадски племена. И в продължение на двадесет и пет години, в строго изолирана среда, тези седем деца бяха отгледани, обучени и в главите им съществуваше една-единствена мисъл – да унищожат окончателно свободните кралства. Това бяха войници от ново поколение – хилядолетният опит на Всепобедната Орда им бе втълпен насилствено и, макар да нямаха абсолютно никакъв полеви опит, всеки един от тия седмина би могъл спокойно да командва цялата Орда.
Отон смяташе, че са просто едни голобради недоносчета, в сравнение с които Сахо представляваше върха на номадския гений. Примерно.
В най-левия край беше седнал Мортред, от Аргайското племе. Отон колкото и да се опитваше да пропъди налудничавото сравнение, Първият от Седемте наистина приличаше на кюфте. Чудеше се как, за Майка, този младеж изглеждаше, докато се биеше с меч. Или на кон.
До Мортред , с крака, изпънати напред, седеше Пустинната Роза. Отон се чудеше кое е по-смешно – постоянно примигващите й очи или безукорно лъснатите й ботуши. Втората от Седемте, предводителката на Менайското племе, беше прекалено... лъскава за номадски генерал. Поне според Отон. Крум очевидно споделяше мнението му, защото Касапинът видя с периферното си зрение как Монголът се подхилква.
„Видял е ботушите й, сигурен съм.”
До префърцунената менайска предводителка клечеше Харалда – Вожд на северното нурско племе. Грамадна, русокоса канара, с ръце, големи колкото овнешки бутове, а ботушите и вероятно можеха да се поберат няколко пехотни роти.
Момичето, което седеше до Харалда,
Нифертити ли беше? Да им имам имената в днешно време!
вероятно би могло да се побере в някой от джобовете на бронята й.Четвъртата от Седемте, Пълководец на южното егинско племе, изглеждаше кльощава и недохранена. Отон сериозно се замисляше да препоръча на Хаос да я поохрани малко, преди да я прати в бой, защото вероятно северният вятър щеше непрекъснато да я сваля от седлото на коня й.
Безформената глава на Коруин, Петият от Седемте, вожд на дунайското племе, макар и нелепа, изглеждаше точно в реда на нещата, в компанията на всички тия „надежди”, седнали от двете му страни. Коруин непрекъснато се усмихваше и стискаше меча си за дръжката до побеляване. Отон подозираше, че младото момче е с изключително изопнати нерви.
Което не можеше да се каже за седящата до него Валкирия. Шестата от Седемте, предводителка на Средиземноморското племе. Колкото повече Касапинът я гледаше, толкова повече се чудеше как тази флегматична и бавно подвижна девойка, с бледо и изпито лице, е способна да убеди който и да е войник да влезе в бой по нейна заповед.
Огромните, светлокафяви очи на Джудит, Седмата от Седемте, предводителка на греческото племе, приличаше на малко момиченце, което непрекъснато иска да го дундуркаш в скута си. Последното нещо, което Отон би поискал, е да бъде командван от момиче, което прилича на младо яре.
Кървавият номадски генерал тръсна глава.
Колкото повече гледаше „новото поколение”, толкова повече го завладяваше чувството за обреченост.
- Моите уважения, Вожде – Крум май беше отгатнал мислите му – Наистина ли смяташ да пратиш тия... карикатури... срещу имперската сган? Кой ще им сменя гащите после, като се напикаят от страх?
Сахо се изсмя.
Джейн едва успя да прикрие усмивката си с ръка.
Седемте запазиха видимо самообладание.
Мортред взе да си гледа ноктите.
- За шест месеца успях да покоря цялата земя северно от Стената, Монголе – започна бавно той, гледайки съсредоточено пръстите си – На теб ти трябваха три години, за да изкачиш Стената. Нужно ли е да ти напомням вече колко време си тук и нищо съществено не си направил... Велики Принцепсе?
Тоя път беше ред на „недоносчетата” да се ухилят. Джудит даже май се задави.
Монголът само се усмихна. Нямаше да е Велик Принцепс, ако се засягаше от всяка една стреличка, пусната по негов адрес.
- Това тук не са ти космати и полу-голи, смърдящи диваци, които сами да идват и да ти се набучват на копието, моето момче. Това тук са обучени и изпитани в бой и терор елитни войски, които са развивали военно дело в продължение на две хилядолетия – измърка старият номадски генерал и присви очите си.
- Е, все за няколко години би трябвало да успеете да ги подчините, нали? Все пак, цялата Орда е израснала с историите за вашите подвизи – Пустинната Роза примигваше ожесточено, докато говореше – Какво заварваме? Група старчоци, дето едва ходят, камо ли да могат да завлядеят единственото парче земя, което Степта не е подчинила. Я се погледнете – реликви.
- Които мога да стъпча само с единия си крак – прогърмя Харалда. А Джудит вече беше позеленяла от смях.
- Вожде, моля те, разкарай тия уроди от палатката. Срам ме е да се нарека номад, докато съм в тяхната компания – равният глас на Джейн беше смазващ.
Бащата на Ордата се усмихна.
- Сигурен съм, че ще се спогодите съвсем добре. Старите ще предадат опита си на младите. А младите ще вкарат полъха на новото в армията.
- Сигурен съм, че ще се разберем, Главатарю – заяви Отон и бойните му другари го погледнаха многозначително – Предлагам да ги видим какво могат наистина на бойното поле. Нали така, генерали?
Стартите кучета разбраха какво има предвид.
На входа на шатрата се появи вестоносец, който бързо се приближи и прошепна нещо на ухото на Хаос.
Главатарят на ордата плесна с ръце.
- А, да, за малко да забравя! За да бъде преходът от старото към новото по-лесен – Хаос кимна последователно към генералите и към Седемте – както и за да увеличим значително военния опит на номадската войска, към съвета ще се присъедини човек, когото, ъммм, вярвам, че всички познавате много добре. Да влезе!
Отон не понасяше изненадите на своя главатар и коремът му винаги се свиваше, когато Вождът ги поднасяше.
Но лицето на този, който влезе в шатрата, го накара да се почувства така, сякаш някой току що му беше разпорил корема.
Пред тях стоеше Звярът, Лидерът на Коалицията на Свободните Кралства. Главният виновник за това Ордата да не е успяла да покори това смрадливо парче кал, наречено Земята Имперска вече двадесет и пет години.
Грамадният император, отговорен за десетки милиони загинали номади, се усмихна леко и седна до Хаос. Беше въоръжен.
Шокът беше неописуем.
Пръв се окопити Монголът.
- Главатарю, позволи ми да отрежа главата на това имперско куче, което нарушава светостта на шатрата ти – изсъска той, вън от себе си, докато бавно изтегляше извития си ятаган.
- Седни, Круме – Хаос вдигна ръка.
Монголът изобщо не реагира на гласа му. Очите на Принцепса виждаха само гърлото на Звяра и в ума му беше останала само мисълта как след две секунди ятаганът му ще премине през това гърло като топъл нож през масло.
- СЕДНИ, КРУМЕ – извика Хаос и този път Монголът малко се сепна. Отон посегна и го хвана за ръката, преди Покорителя на Стената да е направил някоя глупост.
- Седни, по дяволите, не е сега моментът – Касапинът говореше през зъбите си. Много тихо.
Моментът мина и замина.
Хаос изчака още няколко минути, за да се увери, че никой от генералите му няма да реши да се прави на интересен и след това поде тихо:
- Сега ме слушайте всички много внимателно. Звярът е официален имперски дезертьор. Той се присъединява към нас по свое собствено желание. Вярно, не може да ни предложи и войската си, но представлява огромна стратегическа придобивка за номадската войска. Той може да обучи първите елитни войници. Помислете малко с какво се сдобиваме по този начин. Ще отнемем елитното предимство на имперската сган.
Главатарят на номадите направи пауза.
- Искам да си сътрудничите със Звяра и да го използвате и третирате като това, което е. Закълнете се, че ще го направите.
Никой не помръдна.
- ЗАКЪЛНЕТЕ СЕ – изрева Хаос.
Един по един, много бавно и мъчително, млади и стари пълководци извадиха камите си и си прерязаха дланите.
Тази номадска пролет щеше да е различна.
Много различна.
