“Твърде стар сам”- мислеше си белобрад старец.- Но не прекалено стар , за да помни как започна всичко , продължи своя размисъл той като приглади бялата си брада.Имаше легенди , имаше предания , но не можеше да се вярва на нито едно от тях.Беше видял много , дори прекалено много , за да може да бъде сигурен само в едно – войната щеше да опустоши този свят до край.За него беше болезнено да слуша разказите за старите времена , когато всичко е било различно , когато мирът е властвал над света.Сега всичко беше друго.Той се размърда и се опита да се намести по-удобно , но знаеше че края му вече е близо.Само дето не си го беше представял такъв.Целия му живот бе преминал в битки , безкрайни , безмислени , не водещи до нищо ,но дълбоко пропили душата му.Предпочиташе да бе умрял в Каменния проход или Долината на огъна или в една от многото засади на които беше попадал през годините , но не искаше да умре така.В собственото си легло , неспособен да размаха меча си срещу непрекъснато прииждащите врагове.
“Биех се за справедлива кауза , нали?” – запита се той.”Ами другите?Нима те нямаха своите справедливи каузи?”.Той мразеше войната , но помнеше добре , че още от ранното му детство битките и кланетата го преследваха.В крайна сметка не успя да им избяга , за което проклинаше съдбата си , но и не можеше да се примири със спокойната си смърт , коята наближаваше с всяка минута.Задушаваше го с успокояващата си и смъртоносна прегръдка.Той добре познаваше умиращия човек , когато го видеше и бе готов за своя собствен край.
“Проклятие! – продължаваше своя размисъл той. – Не исках да ставам войн , а станах.Не исках да водя битки , а участвах в стотици.Исках спокоен живот , а получих само война.Накрая дори няма да видя мечтите , за които се борих осъществени.Мечти ли?НЕ!Те няма да се сбъднат с войни , но май само на това сме научени , само това имаме.И накрая ще умре като животно , сам , още един войн , но за разлика от много други дочакал дълбоки старини.Аз сам войн и ще умра като такъв.”
Той с мъка се опита да се надигне от леглото.Неуспехът му бе съпроводен с тихо проклятие и той направи нов опит.Прав и подпирайки се на стената , задъхан от усилие се запъти към големия сандък в ъгъла на стаята.Когато го отвори направи още едно свръх усилие и придърпа един стол , за да се сгромоляса на него.Отпусна тежко глава на гърдите си и се зае да диша дълбоко , за да събере още малко сили.
Когато отвори очи и надникна в съндъка видя знамето под , което беше воювал толкова много години , знамето на свободните хора.Той нежно го погали и след това го извади.Под него лежаха бойни доспехи , потъмнели от времето , повредени от битките , но все още блестящи и внушителни.Той посегна и извади своя меч.Погали гравираните надписи по острието и столетния дъб на дръжката – символ на надеждата и го сложи на коленете си.Отново затвори очи и изпадна в спомени.Така прекара няколко минути , замислен и вглъбен в себе си , докато не усети , че от очите му се стича една единствена самотна сълза.Самотна като него самия.
Той изтри окото си и погледна озадачено навлажнения си пръст.Не бе плакал от дете , когато майка му бе убита пред очите му.С озлобен поглед и душа той стисна здраво меча си и излезе от къщата си.Той живееше в гората отдалечен от хората , защотото те го смятаха за странник.На него това му харесваше , тук под звездите можеше спокойно да си припомня безбройните нощи , които бе прекарал в бойни лагери.
“А ето звездите са си все същите , само аз сам променен”.А те са все така ярки като в първия път когато се бе вгледал замислено в тях.”Те са същите както бяха , когато всичко започна за мен.И съдбата на този свят също не се промени”
Така бавно вървейки през гората и размишлявайки той стигна до малка усамотена полянка и застана в центъра и.Мислите му го водеха в миналото , толкова назад в миналото.Главата му се отпусна уморено и той се подпря на меча си.Така замислен и вглъбен в себе си той прекара следващите няколко минути.
Изведнъж в храстите зад него , като че ли мина безшумна черна сянка и той се сепна изплувайки от морето на спомените и връщайки се в настоящето.Рязко вдигна меча си и го насочи към сянката в храста.Почти веднага обаче зад него изплува друга сянка.Той се огледа и видя , че сянките са много повече и че те вече го обгръщат.Трескаво започна да се върти и да размахва меча си срещу тях , но те не се плашеха , а безшумно се приближаваха към него.Останал без сили стареца падна на колене и се подпря на меча си.Затвори очи и се засмя силно и ясно , почти истерично , а черните сенки се спряха на около метър от него.
“Това е просто смъртта.” – помисли си той.”Не ме е страх от нея.Тя идва само веднъж.Има доста по – страшни неща от теб , а ти ми бе вярна спътница през целия ми живот.”Стареца тежко падна на земята.Последната му мисъл бе “Хайде , доста закъсня , но ето го и моя ред...”
Черната сянка го покри бързо , безшумно , смъртоносно , а когато се отдръпна отнесе със себе си и неспокойната душа на стареца.Луната се показа от облака , за да освети неподвижното му тяло и бляскавия меч забит в земята.
