Утринта в гората не беше по-дружелюбна от изминалата нощ, вятърът все така сърдито виеше, в яда си завърташе окапалите листа в лудешки танц, а след това запращаше кафяво-червеникавата вихрушка срещу всичко, което се изпречеше на пътя му. Ожесточено думкаше по прозорците на единствената къща в леса, но нямаше кой да уплаши, защото обитателите й бяха насядали в полукръг до игриво вхърлящата искри камина, отправили цялото си внимание към един бард, готвещ се да засвири…
***
Омон очакваше двамата мъже да избягат през някой от прозорците на първия етаж на къщата, но те напуснаха със съвсем спокойна крачка през входната врата, сякаш не се е случило нищо необичайно. „Вярно, има много по-голяма вероятност да направиш впечатление на страдащ от безсъние любопитен съсед, ако те види да се измъкваш посред нощ от нечий прозорец, отколкото ако се престориш, че просто си дошъл да купиш лечебни билки за болен роднина. Ще трябва да внимавам с тези двамата, не ми изглеждат обикновени главорези, на които някой е платил два-три сребърника, за да му свършат работа”. Докато мъжете вървяха с премерена крачка из улиците на нощен Рондос, младият крадец ги следваше по покривите и неколкократно му се отдаде възможност да ги огледа на хвърляната от поставените по ъглите факли. Единият, средно висок и на не повече от трийсет години, изглеждаше като съвсем обикновен гражданин на Империя Фондор – тъмнокос, с няколкодневна четина по лицето, каквато имаха почти всички мъже от средните класи, на които не им се отделяше време да се бръснат, след като могат да го прекарат по кръчмите, и със сплескан нос, който най-вероятно беше счупен именно в кръчмарски бой. Другият обаче определено не беше местен - въпреки че Омон никога не беше излизал извън градските стени на Рондос, беше слушал хиляди истории за градовете в империята. А този мъж с мургава кожа, орлов нос и хищнищески поглед, вплетена в тънка плитка брада и намазана с някакво благовонно масло коса не се вписваше в нито един разказ, който беше чувал.
Въпреки че нямаха причина да мислят, че някой е станал свидетел на деловите им отношения с Верон, в следствие на които той лежеше с прерязано гърло, Биячът и Козелът, както Омон вече мислено ги наричаше, вървяха повече от час, завивайки сякаш съвсем произволно из тесните странички улички, от които изобилстваше градът. „Ама не знаят, че ги следи най-великият крадец, който се е раждал, няма начин да ги изпусн… Мамка му, къде, по дяволите, изчезнаха?” Омон объркано се огледа на всички страни, но мъжете сякаш се бяха изпарили. „Знам всички улички и входове към канализацията, тук няма къде да се скрият, как е възможно? Пфууу, два провала за една вечер. Рой ще има да ме бъзика поне седмица. Май е по-добре да се връщам в убежището на гилдията, поне ще докладвам на шефа”.
***
Нямаше обаче кой да му се подиграва за неизпълнения облог, нито за проваленото преследване, не беше останало и на кого да докладва. Когато пристигна в скривалището, където пребиваше Гилдията на крадците, подът вече беше потънал в кръв, а десетки трупове лежаха с разпрани кореми, гърла и размазани лица. На една от стените, вперил очудено очи в тавана, се беше подпрял Рой. Омон не беше плакал, откакто преди повече от осем години Рой го намери ридаещ и изоставен от родители, които вече не помнеше, не беше плакал, откакто Рой започна да се грижи за него като за по-малък брат, научи го да оцелява в свят, който не се интересуваше дали ще живееш или умреш. Не беше плакал, но сега сълзите се стичаха по лицето му, докато прегръщаше мъртвия си приятел и гледаше безжизнените тела на много други – Лисицата, Двата пръста, Опиата, дори Шефа… „О, богове, защо?”, изстена момчето, след като видя Зул, който го научи да се бие с ками – „Винаги бягай, ако можеш, Омон, винаги първо се опитвай да изчезнеш незабелязан. Но понякога, когато това е невъзможно, две остриета в ръцете могат да ти спасят живота”. Този път Зул не беше успял да избяга, но държеше в ръцете си любимите си оръжия, окървавени от кръв, която не беше негова. Чия обаче, нямаше как да се каже – нападателите бяха прибрали труповете на своите.
Нямаше представа колко време е минало, докато дойде на себе си. Но когато се изправи, сълзите на момчето, което беше загърбило детството си, бяха пресъхнали. Свали кожената верижка от врата на Рой и я прибра в кесията си, след което замени камите си с тези на Зул. Тази нощ някой беше унищожил Гилдията. Омон щеше да се погрижи този някой да си плати. А имаше много кръв, за която да бъде платено.
***
Край камината настана тишина, която дори малкият Джими, сгушен в прегръдките на баща си, не смееше да наруши. Бардът отпи от чашата си вино, за да разкваси пресъхналото си гърло, и продължи…