Коджак беше седнал с гръб към нея на един камък от руините на параклиса, и забиваше острието на меча който онзи човек му даде, в земята пред краката си. Още не можеше да повярва че се оттърваха с толкова малко. Не беше броил колко кожи са им останали, но не вярваше в онзи денк да се били повече от дозина. С всеки удар вдигаше прах и малки камъчета, които посипваха върховете на ботушите му. Звукът отекваше в пустите руини, и сигурно се чуваше надалеч, но това не го притесняваше. Бяха препускали близо половин ден, а не вярваше онази шака крадци и бандити да се отдалечи толкова от лагера си. Сега мислите му бяха обсебени от този мъж.
Срещнаха го вчера по обяд. Не бяха изминали много от последния кръстопът, където Мириам настоя да спрат и да погледнат картата. След катък спор, продължиха по пътя който тя избра.
– Не минавай от там Коджак!
Гласът дойде от лявата им страна, и така стресна младият мъж, че той инстиктивно дръпна юздите на коня. Животното обаче само се изправи на задни крака, като едва не го хвърли на прашния път. Мъж, в тъмносиня роба с качулка и златни инкрустации по края, излезе от прикритието си в сянката на боровете, и улови животното за повода. Коджак забеляза че Мириам също се мъчи да успокои коня си, като с лявата си ръка държеше юздите и лъка си, а с дясната търсеше колчана със стрелите. Даде и знак да задържи. Хиляди мисли препускаха в главата му, като стадо газели подгонени от равнинен лъв, но най ясно се открояваше един въпрос: Можеше ли да се приближат толкова до този човек, без да го забележат?
-Кой си ти? От къде знаеш името ми? - Уплахата му бързо премина в любопитство. Той не се съмняваше, че ако непознатия искаше да ги нарани или убие, отдавна да го е направил. Мъжът сега галеше конят му по челото, и сякаш шептеше нещо в ухото му.
- Казвам се Стикус, и познавах баща ти - каза той, и свали качулката си. Беше мъж на средна възраст, с бяла коса и прошарена остра брада.
- Слезте от конете, нека поговорим. - Пусна коня, бръкна под тежката си роба, извади от там стара карта, която старателно започна да разгъва. След като я разгъна на земята, той погледна към младия мъж, със светло сините си очи. Същоте тези очи, за които по-късно Мириам ще ше да се кълне че са били бели.
- Няма ли да слезете? Искам да ви помогна.
- Нямаме нужда от помощ - каза гордо Коджак - а и не ти вярвам твърде. Защо баща ми не е пратил теб до Сонория?
- Нямаме време за това младежо. Сга най важното е да не минавата през скалистия каньон. Опасни места са тези.
- Хайде Джако! Нямаме време за глупости - каза Мириам, и срита коня си в хълбоците. След като видя че няма да ги накара да променят решението си, магьосникът отново бръкна под наметалото си, и извади мечът.
- Поне го вземи, послушай ме. Той е по-добър от твоя.
Коджак хвана меча за ножницата, закачи го на седлото си, и побърза да догони Мириам.
"Той е по-добър от твоя", беше казал странникът. Беше по-добър, и още как. Беше лек меч, с кокалена дръжка (вероятно от бик), перфекно балансиран. Дръжката свършваше с бринзова глава на лъв, а от другата страна с груб стоманен протектор. По протектора имаше множество белези от вражески остриета, което означаваше че оръжието има доста битки зад гърба си. Острието беше толкова лъскаво, че да се огледаш в него, а по дължина, от едната му страна имаше някакъв надпис, на език който и двамата не разбираха. Коджак спря да рови в замята, и отново се загледа в надписа. Имаше чувството че всеки път когато го погледне се мени.
- Нямаме време Джако. Трябва да продължаваме, а още не си оправил стремето на седлото ми.
Само тя от всичките му сестри му викаше така. Като малък децата му се подиграваха, и той много и се ядосваше.
- И ще спреш да ми викаш така, чуваш ли? Че някой ден хубавичко ще те напердаша. - и казваше той, но тя така и не спря.
Той стана, прибра меча в ножницата, и го втъкна в седлото си. Сетне разкопча самара където държеше кожарските си инструменти, и след кратко ровене извади от там малък чук, шило, конец и метална кутийка с лой. Не беше кой знае какъв кожар, напротив. Съвсем скоро се бе научил да работи с дебелите кожи които дереше от едрите животни по тези земи. Дори в началото когато влязоха в земите на Фаролин, трудно се справяше и със самите зверове тук.
Зае се със стремето на седлото и, което прерязаха при засадата таси сутрин.
Случи се скоро след като тръгнаха. Пътят в каньона не беше много широк, за това вървяха един зад друг. Растяха предимно храсти. Постепенно започнаха да минават през по-широки места, на някой от които бяха палени огньове.
Изведнъж Мириам спря!
- Какво има?
- Виж!
На най-тясното място на пътя лежеше човек.
- Мислиш ли че е жив?
- Да проверим.
Тогава конят му пощуря. Втурна се напред, прескочи тялото и се спря на малката полянка от другата страна. От издадено място б скалата, на около два човешки боя височина, скочиха трима мъже. "Умрелият" стана и препречи пътя пред сестра му. Извади ръждив сатър от пояса си, и започна да го подхвърля от едната си ръка в другата, хилейки се с чаровна беззъба усмивка. От голяма пукнатина от другата страна на скалите, изкочиха още двама. Всички имаха оръжия. Единият, не много едър, но по всичко личеше че той е главатарят, престъпи напред и каза:
- А сега слезте от конете. Направете го бааавнооо, щото към вас има насочени стрели - и мазно се усмихна.
Коджак предположи че разбойника блъфира. Бе огледал вече мястото, и н вярваше някъде да може да се качи стрелец. Той посегна към меча си, след което нещата се развиха много бързо.Докато вадеше оръжието от ножницата, чу звук от освобождаване на тетива. Две почти едновременно, и едно малко след тях. Когато извади целият меч, забеляза че надписът му сияе в розаво. Задържа го за миг пред очите си, след което с два ловки замаха, отклони летящите към него стрели. Едната от стрелите се заби право в гърба на все още хилещоа се прад Мириам бандит. Той изтърва сатъра си, и се свлече на земята, точно в положението в което го видяха за пръв път. Тогава тя извади лъка си, и бързо пусна две стрели по посока стрелците. Целта и беше по-скоро да прекрие брат си, който вече препускаше в кръг, и размахваше мачът си хаотично, всеки път когато минаваше покрай петтимата бандити. Когато за пореден път мина покрай тях, главатарят им се хвърли след коня му, и се улови за един денк с кожи, след което започна да се мъчи да секатери по него. И се случи отново. Мечът засия, коджак замахна назад и с точно премерено движение преряза въжето което държеше денка. разбойника падна в прахта, и започна да се търкаля докато не се удари в скалите. Като видяха това, останалите малко се стъписаха. "Сега или никога" - каза си младият мъж и пришпори коня си по посока на останалите. Когато стигна до тях, издърпа рязко юздите, и животното се изправи на задните си крака, поваляйки трима от тях на земята, след което ги прескочи, обърна се и спря. Видя че сестра му се засилва към групичката, която още се търкаляше на земята. Когато мина над тях, единият от падналите замахна с меча си. Не нарани нито нея, нито кобилата и, но преряза стремето на седлото. Тя се олюля, но успя да запази равновесие, и продължи да язди така чак до обяд.
- Бързо, да се махаме, все още има стрелци някъде. - извика тя, и прешпориха конете си.
- Готово. Мисля че стана по-здраво от преди.
- Не се съмнявам в това Джако. - каза тя, и се усмихна. Беше най-красивата от сестрите му. - Да побързаме. Трябва да стигнем до Сонория и да предадем съобщението на капитана на градската стража. Селището на надеждата е в опасност.
- Да, да. - измърмори той. - Разбира се.
Набързо прибра инструментите си, метна се на седлото и заедно потеглиха в лек тръст.Слънцето беше започнало да се спуска зад тях, и да издължава сенките им.