Лейди Алемония, Суверен на провинция Сонория и член на Имперския Висш Съвет, глава на един от трите Родове-Основатели, усещаше, че започва да губи почва под краката си.
И не защото управляваше рода, неофициално низвергнат от кралската власт. Не защото принадлежеше към семейството, което се считаше за предателско и изменническо от началото на своето съществуване. Не защото слуховете за връзката й с Кърк, собственикът на таверната, вече излизаха извън контрол. Всъщност... в момента Кърк й липсваше. И то много. Но това е друг въпрос.
Мургавата господарка тръсна глава.
Губеше войната в собствените си владения.
В сравнение с този факт дворцовите игри и пикантните подробности около личния й живот бяха незначителни.
Искаше да се махне от тук.
Вече не можеше да понася лицата на съветниците си.
-...при това положение няма как да разгърнем повече сили, за да противостоим, господарке. Снабдяването ни вече толкова се е разтегнало и изтъняло, че от десет конвои целта си достигат едва три... Слушате ли ме изобщо?
Алемония бавно се извърна към съветника си по вътрешна сигурност. Беше почервенял и по челото му бяха избили ситни капчици пот. Очите му бяха хлътнали. Алемония можеше да се обзаложи, че не бе мигвал дни наред.
- Слушате ли ме изобщо... "милейди" - Суверенът се постара гласът й да звучи стоманено. Не стана. Мендел почервеня още повече. Приличаше на озверял бик за разплод.
- За Татко, Забулените са почти в задния ни двор, а Вие намирате за целесъобразно точно в момента да се позовавате на държавния протокол - изкрещя съветникът вън от себе си.
Настъпи тежка тишина.
Лейди Алемония позволяваше свободно държание от най-близките си хора, но това минаваше всякакви граници. Роджър, икономическият й съветник се хвана за острието си. След секунда колебание Деруин, майордомът, също го направи.
Главата на рода Сонория вдигна ръце.
- Хайде всички да се успокоим. Мендел, излез малко на въздух, за да си избистриш главата - каза тя със спокоен глас.
Съветникът не помръдна. Беше побеснял. Дишаше тежко.
- Излез, Мендел - Алемония повиши тон.
Мина цяла вечност.
Най-накрая като че ли пелената пред очите на Мендел започна да се вдига. Съветникът изпръхтя, врътна се церемониално и излезе, като затръшна масивната врата след себе си.
- Кълна се, че някой ден ще го хвърля през прозореца на кулата - просъска през зъби Деруин, докато гледаше вратата с тъмен поглед.
Господарката му поклати глава.
- Мендел е прав. Освен това е един от най-добрите ми хора - каза тя и се отпусна на стола - Седнете си на местата. Да обсъдим отново положението.
Двамата седнаха и изчакаха Алемония да им налее вино. По стар обичай Суверените бяха длъжни да наливат вино на своите съветници. Символ на това, че главата на рода Сонория служи на своите хора.
След като куртоазната част мина, Алемония се подпря на масата и скръсти ръцете си.
Роджър се размърда неспокойно.
- Хазната е почти празна, две трети от войската е неспособна да изпълнява заповедите, господарке - започна той, но Алемония вече не го слушаше.
"Две трети!"
Това означаваше, че поне половината войници бяха загинали. Тя ги беше изпратила. Тия всички паднали бойци щяха да тежат на нейната съвест.
Внезапно кралската диадема, която символизираше властта на Сонория, натежа ужасно болезнено и сякаш се впи до кръв в слепоочието й.
"Две трети!"
Това е цената, която всеки Суверен рано или късно трябваше да плати. Не очакваше да е толкова голяма.
Овладя се само със силата на волята си.
- Може би е излишно да ви казвам, но точно сега е моментът някой от вас двамата да блесне с брилянтна идея - заяви тя, като се опита да вложи в гласа си цялото самообладание, на което беше способна.
- Можем да поискаме помощ от някой от другите домове - майордомът я гледаше със стъклен поглед.
Алемония поклати глава.
- И Фаролин, и Харода си имат собствени проблеми. Едните са се вторачили в себе си и не желаят да знаят за останалата част от империята, другите не признават вече имперската власт и закони. Нещата не са такива, каквито бяха.
- Тогава да поискаме помощ от императора - майордомът явно бе решил да й скъса нервите до край.
- И да му дадем коза в ръцете, който отдавна иска - Алемония оголи зъбите си - Вероятно ще ти е по-добре да администрираш анексирана провинция, нали, Деруин?
Съветникът вдигна ръце, а Суверенът затвори очи. Главата я болеше.
- Истината е, че губим - обади се Роджър - При сегашното положение ще издържим още месец. Това е най-оптимистичната прогноза. След това... няма да можем да предприемем каквото и да е. И в момента едва смогваме да снабдяваме почти разбитата си войска. Вероятно можем да пазим замъка и цитаделата, но само толкова. Ако Забулените узнаят за това колко сме уязвими, ще предприемат една фронтална атака и вероятно ще ги спрем, чак когато стигнат до тази стая, господарке.
Алемония бавно се изправи.
- Родът ми съществува и управлява вече хиляда години, въпреки клеймото, което носи. И знаете ли защо? Защото провалът никога не е бил решение. Няма да бъде и сега. Отказвам да повярвам, че шайка разпасани и парцаливи бандити могат да унищожат един от най-древните и славни кралски родове, съществували под Аярското небе! Имаме дълг пред хората, които вярват в нас и ни обичат! Длъжни сме да ги защитаваме, да се борим и ако трябва - да умрем за тях!
- Което и ще стане, Лейди Алемония. Защото въпросната шайка разпасани и парцаливи бандити е два пъти по-многобройна от редовната ни армия и два пъти по-добре въоръжена - Роджър я гледаше право в очите - Ще умрем безчестно и безславно.
Майордомът сложи ръка на рамото му.
- Има... една последна възможност, милейди - започна той тихо - Да свикаме онези, които наричат себе си... герои.
Последната дума излезе накъсано от устата му. И имаше защо.
Мълвата бе стигнала и до Владенията на Сонория.
Приказки, предавани от уста на уста, за подвизи, непосилни за обикновени хора. Извършени от герои, които... живееха по свои собствени закони и правила.
- Безчестни и алчни за пари безумци - изпръхтя Роджър - Не признават власт, лоялност и заповеди. Не служат никому, освен на собствените си интереси. Половината от тях ги обвиняват в убийства на невинни. Другата половина - в ерес.
Алемония не го слушаше. В главата й изплува нещо, което баща й й беше казал, когато беше още дете.
"Когато светът беше слънчев и нямаше войни. Точно преди да отиде на онзи имперски прием, където разпориха корема му, помниш ли?"
Така или иначе покойният Суверен й бе казал, че героите се раждат във времена, в които има нужда от тях. Тогава, когато отчаянието и хаосът властват. Тогава, когато светът е на път да загине.
Дали тези времена не бяха настъпили?
По всичко личеше, че отговорът е "Да."
И време за губене нямаше.
А и Суверенът на Сонория вече бе достатъчно отчаяна.
Затова и решението не подлежеше на съмнение.
- Извикайте Мендел - обърна се тя към стражата. После изгледа бавно двамата си съветници. Това, което предстоеше да им каже, нямаше да им хареса. Ама никак.
- Още утре искам да пуснете вестоносци в цялата провинция. И не само в нея. Навсякъде. Съобщението да гласи: "Родът Сонория кани всички онези, които наричат себе си Герои, да се бият под неговите знамена. Всеки герой, който се отзове, ще бъде обсипан с почести и злато. И ще му бъде даден офицерски чин в армията на Сонория."
Съветниците я гледаха втрещени.
- От къде ще намерите всичкото това злато - попита с треперещ глас Роджър и стисна ръба на масата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Лейди Алемония се усмихна.
- От забулените ни врагове, приятелю.
Вратата се отвори с трясък, възвестявайки завръщането на Мендел.
- Какво става - извика той, докато се приближаваше към мястото си.
- Ами... нашата обична господарка току що тикна всички ни в пропастта - отговори Роджър с усмивка.
