Откъс от апокрифни текстове от Изгубената ера
Една история на Electra
„Били времена, преди хиляди години, когато мистиците не били такива, каквито са сега. Тогава те се раждали с магията си. Предавали дарбата си на всяко следващо поколение, без да е необходимо обучение, за да бъде овладяна. Инстинктът бил достатъчен и когато младият магьосник достигнел определена възраст тя малко по малко се пробуждала, с напредването на годините – ставала все по-мощна.
Никога не се раждало повече от едно дете в магьосническо семейство. Раждането на повече деца дори се смятало за проклятие. Не било и нужно. Магията дарявала всеки един мистик с дълъг живот и вливала в тялото му жизненост и младост.
Но... в едно от семействата се родили две деца. Момченцето се появило на бял свят съвсем неочаквано, точно една минута след момиченцето и за броени часове хвърлило в смут целия магьоснически свят... Защото последният път, когато се случило подобно нещо, двете деца били порастнали сякаш закърмени със зло и предизвикали война, продължила сто години... От тогава такива хора се смятат за прокълнати – те и семействата им...
Малко след като сме се появили на бял свят и сме проплакали за пръв път, баща ни заварил майка ни издъхнала, в потъналото от собствената й кръв легло. Не била способна да понесе срама и позора, които й донесло майчинството.
Баща ни беше силен духом човек, но... още щом съзрял мъртвата си съпруга, разбрал какво ще последва, ако отгледа „прокълнатите” си деца сред останалите.
И така, двамата със сестра ми отраснахме в планината, далеч от хора и магьосници. Баща ни бе едновременно родител, възпитател и учител...
Когато навършихме тринадесет години – времето, по което магията ни трябваше да започне да се пробужда - баща ми ни разказа историята на нашето раждане, какви сме и от къде произхождаме... За майка ни... За братята-близнаци, предизвикали стогодишната война, и ни накара да се закълнем - усетим ли някога мракът и хаосът да си проправя път към душите ни, сами да сложим края на живота си.
Децата на магьосниците съзряват много по-рано от децата на обикновените хора. Макар и в такава крехка възраст, ние осъзнахме колко важни са бащините думи – тук не ставаше въпрос само за мен и сестра ми, а за цялото човечество. Заклехме се, ако моментът настъпи, да сторим онова, което трябва.
И ето, че този момент дойде... Две поколения по-късно.
Чувството от обземащата ума и тялото магия е опияняващо, неописуемо... Не мога да го сравня с никое друго познато. Винаги единият знаеше какво усеща другият – неговата болка, радост... Дори мислите му. Усещах, че сестра ми чувства същото.
С течение на годините я овладяхме магията – това бе заложено в кръвта ни - създавайки от нея единствено добро. Баща ни казваше, че по-могъщи магьосници светът още не е познал и всеки път с горчивина добавяше – няма и да познае. Той си отиде от света с усмивка, щастлив, че е успял да опази чедата си от тъмнината.
Но тя навлиза в душите като неканен, непознат гост. Не я познахме, когато почука на нашата врата, в самотната планина, където за толкова години не срещнахме нито едно човешко същество. Винаги съпроводена с добри намерения.
Със силата на магията ни, обединена от връзката, която имахме помежду си, създадохме нещо прекрасно. Неговите съставни частици бяха четирите елемента от нашата магия – самите природни стихии, от които извираше тя в нас – огън, вода, въздух, земя... Израснали в дивото, брат и сестра, успяхме да направим нещо, което никой друг не би постигнал. Въплътихме природните стихии в материя и ги сбрахме в едно. Красотата на суровата им мощ ни бе опиянила, спомням си ясно – бе точно както, когато почувствахме първата искрица магия в себе си – отначало слаба, но все по-неудържима след това.
Часове след като се отърсихме от огромното изтощение, в един и същи момент и двамата проумяхме какво сме сторили. Искахме да сътворим красота, а създадохме най-мощното оръжие, в каквото би се превърнало творението ни, попадайки в неподходящи ръце. Притежателят му би могъл да контролира цялата природа. Би могъл да погуби света... Но, само докато то е едно цяло. Опитахме да го унищожим, но това е невъзможно. Единственото, което постигнахме след няколко изтощителни дни, бе да го разделим на четири парчета.
Потегляме още сега, веднага щом привърша тези редове. Всеки от нас ще вземе по две парчета. Всяко тях ще бъде скрито в четирите посоки, отделени едно от друго, защитени всяко от своята магия и пазено от чудовищни създания. Те никога няма да бъдат събрани отново в едно, никога!
Сълзи премрежват очите ми. Това е последният път, когато виждам сестра си. Време е всеки от нас да изпълни своята клетва!”
Задачи Стъпка 1/12
Приключение 1
Призраци
Една история на Electra
Облаците все по-плътно се скупчват в небето, закривайки залязващото слънце. Луната и звездите тази вечер няма да осветяват пътя ти. Вместо това вятърът и гръмотевицата ще водят вечния си спор кой от двама им е по-могъщ, докато ти се луташ из самотните улици на Имперския град.
По всичко личи, че е време да потърсиш подслон... Но това, което те е довело толкова далеч от родното ти място, движи краката ти в посока, различна от тази, където ще откриеш така желаният отдих след дълъг път.
Времената са опасни – там от където идваш, след падането на здрача градът опустява. И тук не е по-различно от местата, които познаваш... Но от няколко минути усещаш, че си следен.
Почти сигурен си, че е човекът, който ти е нужен, в противен случай досега щеше да бъдеш нападнат.
Продължаваш да вървиш и не след дълго от сенките изникват двама едри мъжаги. Приближили са се до теб доста повече отколкото предполагаше, че ще успеят без да ги забележиш.
- Добра вечер, страннико – проговаря единият, а другият мълчаливо кимва вместо поздрав. – Предполагаме какво е довело един герой в нашия скромен град... Ако мислиш, че бихме намерили тема за разговор, може би ще ни придружиш на някое... – мъжете като че ли по даден знак едновременно се озъртат във всички посоки - ...по-приятно място...
Те пристъпват напред, излизайки от тъмнината и най-сетне уличната лампа осветява лицата им, покрити с множество белези. Поразително еднакви са фигурите им – едри и набити, а на скръстените им пред мускулестите гърди ръце, различаваш татуиран ястреб, разперил крилете си в полет – знакът на императора.
„По-приятното място” се оказва тясна и мрачна стаичка в градската таверна. Озовавате се в нея след безкрайно оглеждане през затъмнените улички, докато не стигате до задния вход на таверната.
- Такаааа... Не си падам по дългите приказки, ясно? – това е приказливият. – Както виждаш, ние сме стражите на императора. Той има задача за теб и ще ти плати от щедро по-щедро. – той прошепва нещо на ухото ти. Все едно има кой друг да го чуе. - Императорът... Много би искал да притежава един предмет... Според една легенда той е скрит някъде на юг, може и да се състои от няколко парчета... И да не е скрит само на едно място..
Мъжагата сбръчква лице от усилието да мисли. Декламира сякаш заучен текст за рецитал. Става ти ясно, че е бил инструктиран какво да ти каже – достатъчно, че да разбереш каква е задачата ти, но да не добиеш представа какво точно представлява това, което трябва да намериш. Ти обаче си чувал вече легендата за брата и сестрата – магьосници и стихиите на живота. Ето каква била мистериозната мисия, за която императорът търсел доброволци!
Остава ти единствено да решиш дали да... Тръгнеш да гониш призраци.
Задача: Убий 30 врагове в Пламтящите пясъци, в Пустинята на отчаянието. Върни се в таверната на Града на императорите за наградата си.
Награда:
Злато : 10000 - 20000
Опит : 10000 - 20000