Манназ Гебо Дагаз

[irulan]

Ще пусна само пролога и малко от първа глава, за да видя как ще се приеме. Пък после - каквото дойде.

Някой замислял ли се е въобще колко малко неща зависят от нас? Колко малко всъщност участваме във вземането на решения касаещи нас? Как стоим отстрани, наблюдавайки напълно безразлично как една по-висша сила се разпорежда с живота ни?
От самото си раждане ние робуваме на някой друг. Никой не ни пита дали искаме въобще да се родим, дали искаме да живеем, дали не ни е по-добре, когато сме в никъдето. Никой не ни пита дали искаме да сме момичета или момчета, дали искаме да се родим в това семейство, а не в някое друго например. И на последно място никой не ни пита как искаме да се казваме…
Това е само нагледния пример, че ние сме кукли на конци.  Колкото и да се лъжем, че съдбата зависи от нас самите, истината е само една – нищо не зависи от нас и никога не е зависело.
Хиляди философи се опитват да ни убедят, че съдбата, късмета, боговете или там каквото и да е, не играе никаква роля в живота ни… Толкова е лесно да приказваш за толкова важни неща, когато седиш на удобен стол пред заплеснати по собствената ти гордост, младежи. Но нима тези философи знаят какво ще им се случи утре? Нима знаят, че денят, в който отворят очи, ще е последният им ден живот? Разбира се, че не го знаят. Никой не го знае.
Утрешният ден е също толкова голяма мистерия като самия живот. Всички ние заспиваме с надеждата да се събудим утре и да видим какви изненади ни е подготвила съдбата, късмета, боговете или там каквото и да е. Нищо никога не е зависело от нас. Всичко се решава от силата, която управлява света, имал нещастието ние да се родим в него.
Има един факт, който всички упорито отказват да признаят. Всички дни си приличат с изключение на един – единствен ден – този, в който умираме. Сигурно сега много философи ще скочат на крака и ще започнат да протестират, че не е така, а иначе. Скъпи, мои дървени философи, всички дни си приличат по това, че свършват, а ние сме си живи и здрави в очакване на следващия изгрев. Този един – единствен ден завършва зле за нас – ние умираме. Нима можете да оспорите природния закон, според който всичко умира? Разбира се, че няма да го направите.
Някой ден аз ще умра и мястото ми ще се освободи. Някой ден и вие също умрете. Някой ден всички в тази зала ще умрат. Някой ден дори целия ни подреден и хармоничен свят също ще загине. Нима тогава ще започнете да извивате глас, че това се е случило, защото светът така е пожелал?! Що за глупости!
На никой не му се умира. Дори и на самоубиеца скочил от високата скала, му е мил живота, когато краят му приближава. Всяка секунда живот е по-скъпа от векове прекарани в смъртта.
Какво е животът и какво е смъртта? Лесен въпрос. Навярно е така, но не и за мен. Възможно ли е животът да е смъртта, а смъртта живот? Много вероятно. Никой не е разкривал мистерията на тези две напълно противоположни сили, които управляват малкия ни животец. Такова знание не е достъпно за никой, дори и за боговете. Тези знания са достъпни само за мъртвите и за силата, която ги е създала.
А коя е тази сила ли? Нямам си ни най-малка представа. Та нали аз съм един смъртен човечец, живеещ живота си като такъв? Едно нещо обаче ще ви кажа, драги ми философи, никога не подценявайте света около себе си, защото понякога той може да ви изненада или да ви даде знаци. Единственият ни достъпен знак е сънят.
Останалото оставям на вас и приятни сънища. Дано силата създала всичко около нас, да е благосклонна и да ви даде някакви дори и бегли насоки за пътя, по който трябва да поемете.
И последно от мен – пред човек има милиони, дори милиарди, възможни пътища, и наистина самото им поемане е единствената свобода, която познаваме. Никога няма да разберете какво е можело да ви се случи ако бяхте поели по друг път насам или ако не бяхте станали писар, а лекар. Но изборът е вашата свобода. Изборът е това, което ни прави хора. Животните никога не се замислят дали животът им е справедлив за тях или не. Ние, хората, го правим. Затова съдбата, късметът, боговете или там каквото и да е, ни е дала Изборът. Именно той е в основата на всички пътища.
Лека нощ, драги ми философи. Приятни сънища и дано утре направите най-добрия избор за вас самите.
                   Принцеса Ава Амелия Рейвън
Част 1
Детството ми
Глава 1

Родих се без да искам. Никой не ме попита дали изобщо искам да се раждам, но в крайна сметка това няма никакво значение след като поемеш първата си глътка въздух. Тогава сякаш се пристрастяваш към живота, въпреки че той ти е даден на сила. Явно в това се състои мистерията на живота – той те опиянява, става твой господар, жесток, но справедлив, и ти нямаш друг избор освен да му се подчиниш. Веднъж родиш ли се, приемеш ли живота в своите обятия, никога няма да искаш да го пуснеш. Това е причината, поради която колкото и жалък живот да живееш, колкото и грешки да направиш, колкото и грехове да сториш, ти никога няма да искаш да умреш. Защото животът е най-големия и силен наркотик, съществувал някога, от който в крайна сметка всички умираме.
Възрастната акушерка ме пое в своите грапави ръце и аз със силен писък възвестих появата си на света. Всички жени в стаята се усмихнаха, а майка ми лежаща изморена в леглото, изстена радостно. Защо се радваха толкова на моето нещастие? Нима не помнеха колко боли да си поемеш за първи път въздух?! Нима не помнеха колко измамени са се чувствали, когато са се озовали в един студен и мрачен свят и то в тялото на бебе?!
Подадоха ме на майка ми и тогава за пръв път я видях. Преди това само бях слушала гласа й – тих, мелодичен, нежен… Беше потна и изтощена, но красива. Пясъчно русата й коса падаше по раменете й, а морско сините й очи горяха с неописуема радост. Вгледах се в чертите й. Майка ми наистина беше красива жена.
Това беше последният неизпълнен с проблеми момент в живота ми. Акушерката, която ме бе поела, дръпна завесите на прозорците в стаята на майка ми и изпищя:
-   Какво има? – видях уплахата изписана по лицето на майка ми. Несъзнателно тя ме притисна към себе си и в очите й се видя пламъче ярост, което можеше да бъде видяно и в очите на мечка, защитаваща малките си.
-   Това не е възможно, Ваше Височество! Това просто не може да бъде реалност! – акушерката мърмореше под носа си и падна на колене пред потъналия в мрак прозорец. Тогава майка ми заплака.
-   Нима днес е Онзи ден? – за какъв Онзи ден говореха? Нима това беше нещо лошо? Трябваше ли да изчакам още някой и друг ден?
-   Да, милейди, Онзи ден е.
-   Но как? Никой не се ражда и умира на този ден! – значи това било. Бях улучила от раз.
-   Това е… чудо, милейди. – в гласа на жената се прокрадна радост, а на лицето й се изписа голяма и топла усмивка.
-   Наистина ли? – майка ми не беше сигурна в това. Трябваше да послуша вътрешния си глас.
-   Да, милейди. Щом като малката принцеса е решила да се роди на този ден, значи има причина да го направи. – значи бях принцеса. Това беше добре. Още една точка за мен.
-   Тогава е добре да отидете и да кажете на Негово Височество, че има дъщеря. – погледна ме. – А аз ще се нарадвам на това малко съкровище. – жените излязоха бързо и веднага започнаха да коментират моето раждане. – Здравей, миличка. Аз съм твоята майка и се казвам Анекса. – ура, бях улучила отново! Сега оставаше само да се убедя, че и баща ми е точния човек и тогава можех да се наслаждавам на безгрижния бебешки живот.
Вратата се отвори леко и вътре се показа една мъжка глава. След това влезе и тялото. Баща ми беше висок, добре сложен, с гарваново черна права коса и кафяви очи с малки златни точки в тях. Беше красив. Като майка ми. Нищо чудно, че бях момиче. Как ли щях да изглеждам, когато пораснех? Щял ли да бъда красива като тях? От толкова въпроси бедната ми бебешка главица я заболя.
Баща ми седна до майка ми и ме погледна. Беше толкова щастлив. Погали ме нежно, а след това погледа му отново се спря върху майка ми. Понечи да я целуне по устните, но тя се отдръпна в последния момент и той я целуна по бузата. Нима брака им бе уреден? Нищо чудно, че е така. Явно се бях родила във време, когато това е нормално. Добре, все ще го преживея някакси.
-   Здравей, красавице! – гласът му беше с типичен мъжки тембър, но въпреки това беше и топъл. – Ти познаваш ли ме? – би трябвало, но изчакай още няколко месеца, докато се науча да говоря. Стига до тогава да не забравя всичко. – Аз се казвам Феликс. – хубаво име, но нещо не беше наред. Дълбоко в себе си знаех, че той е моят баща, но никой не ми бе казал името му. Явно само майка ми бе от значение.
-   Как ще се казва?
-   Ава, много ясно! – Ава… Красиво име.
-   Но това е любимото ми име! Нима искате дъщеря Ви да се казва така?
-   Естествено, че искам, Анекса. Няма значение, че е твое любимо име. Ава е красиво име и ще подхожда перфектно на нашата красива дъщеря. – бузите на майка ми порозовяха.
-   А що се отнася до нейния… рожден ден? Какво ще правим?
-   Какво можем да направим? Нищо. Каквото и да се крие зад това, нямаме друг избор освен да го приемем. Тя е наше дете и ще я защитаваме от всички и всичко.
-   Радвам се. – погледна с уплаха прозореца отвъд, който се простираше потънала в тъмнина земя.
-   Добре дошла, мила моя Ава Амелия Рейвън! Добре дошла принцесо на Кралството Рейвън! Добре дошла владетелко на Елзарисия! – всичко това наистина звучеше вълнуващо, а и ефекта се подсили и от това, че баща ми ме вдигнал във въздуха.
-   Феликс, ще я изпуснеш! – защо майка ми толкова се притесняваше? Нямаше да умра толкова бързо и по толкова глупав начин! Поне се надявах, че е така.
-   Добре, добре… Ето, вземи я! – погледна вратата. – Аз трябва да съобщя новината на Консулатът.
Майка ми ме пое от ръцете му и ме притисна до гърдите си. Отново чух туптенето на сърцето й. Тогава осъзнах, че никога повече няма да го чуя толкова ясно и силно. Това ме натъжи и се възползвах от това, че съм бебе и започнах да плача силно. Майка ми само се усмихна и започна да ме люлее нежно и плавно. Приближи се до черния прозорец и започна тихо да припява стара песен:
Не плачи, о малко мое слънце!
Не плачи за нищо ти.
Животът сега е песен лесна,
Пълна с усмивки и игри,
Няма място за сълзи.
Ще ти покажа места красиви,
Тайни, омайни и безкрайни!
Ще ти покажа гори,
Пълни с приказни неща!
Ще ти покажа безконечното море,
С хилядите вълни и чайките бели!
Ще се повозим на гърба на дракона могъщ,
Който с приветстващ рев ще огласи небосвода!
Ще видиш ти чудеса безкрай,
Ще чуеш драконова реч и
Приказки от древни дни!
Ще яздим еднорози бели,
Със сребърни гриви, златни рогове и сатенени криле!
Ще чуеш древни песни,
Пълни с красиви думи и смели подвизи.
Ще пиеш горско мляко
И ще разбереш какво е истинска храна!
Ще влезеш в горите пълни с чудеса.
Ще видиш неземни същества,
Чудновати, но добри.
Те ще си играят с теб,
О, да, на чудни и прекрасни игри
И накрая блясък от звезди ще получиш ти!
Виждам, сън отнася те
И радвам се аз,
Че в страната на сънищата си.
Там, където няма болка и сълзи.
Само красиви мечти
Окъпани в звездна светлина.
Не плачи, о мое малко слънце!
Не плачи за нищо ти!
Животът сега е песен лесна,
Пълна с усмивки и игри.
Няма място за сълзи!
Тази толкова красива песен ме отнесе във всички тези места, за които гласа на майка ми пееше. Видях красотата и простотата на една толкова стара песен от Средноземието. Полека лека всички въпроси и проблеми се изпариха от съзнанието ми. Всичко се превърна в един красив, розов свят, пълен с усмивки и игри.
Дали, когато се събудих след време, щях да помня всичко това? Щях ли да помня всичко, което ме бе казано, преди да се родя? Да се надявам, че това няма да се случи. Не исках да знам всичко. Исках просто за момент да съм си едно обикновено бебе, което щеше да плаче и да се смее. Съзнавах, че никога нямаше да бъда нормална, но гласът на майка ми ме караше да мисля за противното. Толкова ли трудно беше да забравя всичко, което ми бе казано? Никак не е трудно да забравиш, особено, когато ти пеят една толкова красива и стара песен като тази на майка ми.
Заспах неусетно и се усмихнах наум, защото на сутринта нямаше да помня нищо. Никакви проблеми, никакви тревоги, никакви предписания. Всичко щеше да се случи с или без моето знание и подкрепа. Всичко, което трябваше да се случи, щеше да се случи така или иначе. Нямаше друг начин. Освен това в това да разкриваш тайни и мистерии има нещо толкова привличащо, че веднъж започнеш ли, няма да спреш лесно. Усещането е същото като да живееш, макар и по-слабо.
Стига съм се занимавала с чужди проблеми. Щеше да мине време преди тези проблеми да ме засегнат. Дотогава ще се радвам на простотата на бебешкия живот. В крайна сметка спомените ми щяха да се завърнат в мислите ми по един или друг начин. Оставаше само да изчакам това да се случи. А, сега нека започна да забравям всичко. По-лесно е да живееш, ако не помниш и не знаеш нищо. Много по-лесно.

[irulan]

Ето и втората част на първа глава.

* * * * *
3 дни по-рано.
-   Коя се появи първа, Велики Астрономе! – каза тя леко задъхана.
И с право се задъхваше, защото стъпалата водещи до Голямата обсерватория бяха наистина неизброими.  Не помнеше кога за последен път ги беше изкачила, но явно трябва да е било доста отдавна. В интересен на истина това беше най-високото нещо на целия остров. Голямата обсерватория се намираше на единствения по-висок хълм, или по-точно – на Лунния хълм. Самото здание не беше нещо забележително, но беше най-доброто място за наблюдение на звездите по цялата Елзарисия. Дори по Драконов гръбнак с хилядите си високи върха не се виждаше толкова ясно отколкото тук на Лунния хълм, малко хълмче на остров Ням и хиляди пъти по-малко от най-ниския връх на Драконов гръбнак.
-   Ваше Светейшество! – каза й той тихо и изключително любезно. Харесваше респекта, който им вдъхваше и начина, по който я гледаха. Харесваше да чувства, че ги държи в ръцете си и че те знаят, че техният живот е в нейните ръце. – Добре ли сте? Да не ви е прилошало? Признавам си, че тук е доста височко макар и че дума не може да става да се сравняват Лунния хълм и континенталните планини. – изхили се глупаво и намести малките си очила на носа си.
-   Да, добре съм. Просто се отплеснах по своите си работи. Извинете. – каза почтително тя. Колкото стар и нетърпим да беше Лунния старец, както го наричаха младите последователи, той беше добър и невинен по свой си начин. Смяташе, че не си струва сега да се кара с един столетник. Освен това трябваше по-скоро да ги види.
-   Та, първа се появи Алексис. Това не беше голяма изненада, защото от дълго време Алексис е една от определящите планети за хармонията въобще. Освен това на първи сентоний се показа, е вярно за секундичка, но ясно видях огнения й гребен. След това се появи сякаш от нищото Вар, водната планета. Макар и рядко тази комбинация не е нечувана или невиждана. Честно казано моето старческо сърце едва издържа, когато видях Зеном и Зет да се появяват в кръгозора на моя телескоп заедно хваната под ръка както биха се хванали две малки момиченца. Не очаквах да се появяват други планети и затова съвсем неволно започнах да се оглеждам за кометите. Явно боговете насочиха телескопа ми натам и старческите ми очи съзряха Северинус, планетата-беглец както я наричаме ние астрономите. – започна да се смее тихичко и чисто по-старчески.
-   Значи всичките пет планети се появиха една след друга както самите Велики Сили са ги създали много, много отдавна? – прекъсна тя радостта му. При други обстоятелства с радост би го слушала как се смее и как разказва своите премеждия в тази обсерватория, но уви, нямаше време дори да мисли. Всичко това беше едно голямо чудо, а нейната роля на Велика немеса, беше да информира цялото кралство, че скоро всичко ще се промени. За добро. Поне така се надяваше.
-   Тогава започнаха да се появяват и кометите. Не разбрах коя ми се яви първа и коя закъсня за празненството. – засмя се отново на себе си, но като разбра, че този път шегите му не са забавни, изкашля се и продължи разказа си. – Честно казано бях започнал да виждам Черната сянка, Върховно немесо! Но това се оказа просто сребърната гъска от Столицата, която бе имала нещастието да падне в една купчина тор!
-   Какво искат сега от Столицата? Дадох им каквото искаха! Построих тъпият им град Мистичен, престанах да се явявам на техните “съвети”! Не мога да разбера какво повече искат от мен! – ядоса се Великата немеса Мия. Тя самата смяташе, че този град Мистичен бе лоша идея от самото начало. Град на остров Ням! Чудо нечувано. Ако тази идея бе казана преди векове това щеше да бъде по-странно посрещнато дори от всичките небесни тела, които сега разкрасяваха иначе скучното небе. За съжаление, тя знаеше, че славата и мощта на Орденът отдавна бе умряла заедно с последната Върховна немеса. Тя въздъхна и погледната въпросително Великия астроном. – Какво има, астрономе?
-   Кралицата е започнала да ражда! – каза просто и тихо. Очевидно факта, че техният крал скоро щеше да се сдобие с наследник, не го вълнуваше много. Изобщо даже. Поредният живот родил се на този окаян свят. Принц или не – той щеше да се роди, да живее, да умре и накрая както всички останали хора, богати или не, щеше да легне с единствените съпруги, които някога е имал – червеите.
-   Наистина ли? Това е толкова... интересно. – каза тя също толкова спокойно като него. Само че вътре в нея бушуваше океан от емоции. Предната нощ бе сънувала странен сън. Често бе слушала докато се обучаваше, че Великите немеси често ги спохождат пророчески сънища. Отначало всичко бе като при всички други сънища докато не чу бебешкия плач. Женски глас й нашепна, че този плач ще реши много съдби. От нищото се появи изящна женска ръка, която я погали по главата. Дотук беше хубавата част. Изведнъж небето причерня (не си спомняше да е имало небе!) и ръката, която преди това я бе галила както майка й беше правила, започна да се приближава до шията й, тихо и безшумно като безплътна сянка. И тогава Великата немеса Мия се събуди изпотена и изплашена като малко момиче. След това й съобщиха, че Великия астроном е изявил желание да я види. И ако може по-бързо. Когато пое тази длъжност не смяташе, че трябва да уйдисва на всички за щяло нещяло, но след известно време разбра, че именно в това се съдържа нейната власт и слабост. – Благодаря ви най-сърдечно за това, което ми показахте! Съвсем скоро тук ще пристигнат най-добрите гадатели на символите на нашите богове. Дано те ви дадат още сто години пълноценен живот и пълноценна служба на Орденът! – каза тя и се наведе почтително. Поредният навик на Великите немеси, който трябваше да знае до съвършенство.
-   Надявам се отново да ме посетите! Малко компания няма да ми дойде в излишък! И ако може пратете ми някое селско момче за ученик. Селянчетата имат по-набито око за малките детайли, отколкото охранените прасенца или копелетата, които могат да броят само пари и имат око само за тях.
-   Ще се постарая да ви ги осигуря, но не обещавам! Това ще го решат само боговете!
-   Слава на боговете, мир и сила ви желая, Велика немесо Мия!
-   Сила на боговете, мир и сила ви желая, Велики астрономе!
-   Не искате ли да видите явлението? – попита той.
-   Разбира се, как иначе. Благодаря Ви, че ми напомнихте! – каза тя доста сконфузено. Явно новината за предстоящото раждане я бе развълнувало повече отколкото предполагаше. Но това не трябваше да се повтаря. Тя беше Великата немеса Мия от Орденът на Ням, единственият орден в цялото им кралство, който не го интересуваше какво става в Столицата. И за напред трябваше по-често да си го напомня. Нейната роля бе да съблюдава дейността му, а това нещо в небето пряко засягаше тази дейност. От както се бе появило всички поклонници и ученици се занимаваха само и единствено с това.
-   Бихте ли ми показали как да използвам вашият уред? Не бих искала да го повредя или счупя! – каза тя умолително към старият астроном. Когато погледите им се срещнаха тя видя как очите му омекнаха и той бащински пое телескопа си и й го подаде.
-   По-добре вие да го счупите, отколкото другите нехранимайковци! – каза той и го положи в ръката й. Беше направен от най-чистото злато, което някога бе виждала, с тънки издадени напред парчета стъкла. Не си спомняше как точно се казваха, но едва ли имаше голямо значение след като помагаха толкова много на нея, Орденът и всички, които искаха да го видят. Там, където бяха поставени стъклата златото бе инкрустирано със скъпоценни камъни – рубини с нежния си ален блясък напомняха на пламък; изумруди с красив зелен оттенък наподобяха зелената трева, млечнобелият изключително рядко срещан опал красеше централното място, а синевата на сапфира можеше спокойно да се съревновава с тази на небето. Признаваше си, че толкова много скъпоценни камъни на едно място не бяха по вкуса й, но богове, това беше най-красивото нещо, което някога бе виждала и имала възможността да държи в ръцете си! Калъфчето, в което стоеше красивия телескоп бе изработено от тъмносиня коприна, по-нежна и ефирна от крилца на пеперуда, а по него бяха закрепени тънки нишки памук, които наподобяха съзвездия. Това беше подарък, които всеки Велик астроном получаваше, когато взимаше тази титла. Носеше се мълвата, че колкото по-богат е телескопът значи толкова по-добър е астрономът, който го използва. В цяла Елзарисия имаше едва три толкова изящни телескопа, но Мия не се съмняваше, че този на астронома от Орденът е най-богатият от всички.
-   Не се страхувайте да го използвате! Ако се повреди аз ще нося отговорността! – каза й той.
-   Знам. Но все пак това е най-хубавото нещо, което някога съм виждала! Толкова е невероятно! – каза удивено тя.
-   Знам. Но няма нужда да се притеснявате от това. И смея да кажа, че това е нищо в сравнение с първият телескоп изработен някога! Говори се, че металът е бил от ядрото на една звезда, обработен лично от всемогъщата Огън. Стъклата били направени от всички сили заедно, а за цветовете по него, смея да кажа нямам думи, с които да ви ги опиша. Толкова съвършен бил той... – каза замечтано. Явно, дълбоко в своето старческо сърце, се надяваше, че някога щеше го види. Дори и ако след това трябваше да се прости със живот си..
-   Значи трябва да погледна през тази малка дупчица и да видя това небесно чудо? – каза несигурно тя. Признаваше си, че за пръв път използваше телескоп. Гледането на звезди не влизаше в обучението на една немеса, Велика или не. Затова си имаше астрономи.
-   Точно така. Може сега да ви изглежда далечно и смътно, но Ви уверявам, че като погледнете през него, те ще ви се сторят на най-много 10 стъпки далечина от Вас. – каза той и я остави сама. Явно трябваше да погледне отново старите астрономически карти, с надеждата да намери нещо, което поне малко да прилича на това, което сега заемаше цялото небе и спокойно можеше да бъде наблюдавано от всяка точка от кралството, освен ако нямаше облаци.
-   Благодаря ви много! – каза тя и надигна телескопа така че да може да вижда през него.
И наистина гледката беше неописуема. Петте планети се бяха подредили в правилен петоъгълник, а петте комети минаваха през този петоъгълник така спокойно както речната вода минава през купчина листа. И без телескопа ясно си личеше, че планетите са по-близо откогато и да е било. Ако гадателите бяха прави, значи те щяха да се приближават още по-близо. Но никога нямаше да ги наранят. Все пак те бяха дело на Великите Сили. А те едва ли искаха да ги убият. Поне не днес, или утре. Хората трябваше да бъдат спокойни, но уви, сред кралството се бе разпръснала една болест, наречена паника. И с всеки изминал ден тя обхващаше все повече и повече хора. Не я безпокояха толкова много планетите, а хората.  Поредното нещо, чийто отговор едва ли щеше да намери в този живот. Безпокоеше я повече природата на човека. От опит знаеше, че човек обича да унищожава това, което не разбира. Но след като не можеха да премахнат този знак в небето, техният гняв щеше да се насочи към остров Ням. И ги разбираше. Когато бе дошла тук като малко момиченце се бе изплашила дали няма да я отрежат езика, както й бяха казали братята й. За нейна огромна радост, това се оказа една хитрина, с която неканените гости бяха убеждавани, че остров Ням не е място за плячкосване или нечестиви действия. Това беше свещено място, дори и за най-лошите хора. Дори и за тях.
След като завърши поредната беседа със старият астроном, тя излезе от малката обсерватория съвсем спокойно и с финес като трябваше да прави. Вътрешно не знаеше как да реагира. “Богове, защо ме подлагате на такива изпитания? Какво ви сторих, че ме мразите толкова?”, мислеше си трескаво. Новината, че тя ражда я радваше и измъчваше едновременно. Знаеше, че може би е направила огромна грешка като бе избрала тази длъжност, но беше сигурна, че това е било за добро. В крайна сметка тя винаги е била специалната в нейното семейство.
Прекоси малката пътечка изработена от дебели и изключително стари камъни, които някакси бяха поставени на дъното на Дълбокото езеро. Но тя беше абсолютно сигурна, че древните строители дори бегло не бяха докоснали дъното му. Все още чувстваше слабо напрежение като минаваше по нея, но знаеше, че това е единственият начин, по който можеше да се стигне до Голямата обсерватория.
Зарадва се когато видя в далечината сградата на Върховния храм. На остров Ням се намираха всичко на всичко 11 храма – по един за всяка сила. Нейните покои се намираха в Южната кула, не беше най-високата, но беше най-добре огрявана от Слънцето, а Мия обожаваше светлината. Самият Върховен храм си беше едно великолепно здание откъдето и да го погледнеш. Беше изработен от черен, червен и бял мрамор. Черният мрамор изграждаше външната обвивка и затова много често невежите селяни го наричаха Черният храм, с глас пълен с боязливост и страхопочитание. Но вътрешността определено криеше изненада – всички подове, дори тези в баните бяха от червения мрамор, а таваните – от белият. Поне стените не бяха черни, червени или бели. Виж, това наистина нямаше да го преживее. Колкото повече се приближаваше толкова по-добре виждаше 5-те му кули. Някъде там бяха Южната кула, Ледената кула, Черната кула, Кулата на прилепите и, естествено, Звездната кула. Когато разстоянието стана почти преодолимо, тя започваше да различава и 5-те порти. За разлика от кулите, те си нямаха имена, те бяха просто порти. Стари и почти разрушили се порти.
Когато влезе в Желязната зала едва скриваше радостта си, че най-накрая се бе прибрала. Въпреки че беше началото на лятото, времето навън беше доста студено. Потърка ръце и се насочи към олтара, който примамливо блестеше с лек бял оттенък на пламъка. Застана зад него и погледна своите поклонници, които бяха видимо развълнувани от ставащото високо над главите им. И имаше защо. Можеше никога да не видят такова нещо. И тя се гордееше с това. Мисълта й бегло и прикрито се насочи към това, че кралицата е започнала да ражда. Може би се гордееше повече с този факт, отколкото с тези планети и комети. В крайна сметка, те бяха дело на боговете, а не нейно. Изкашля се силно, за да привлече вниманието им. Зарадва се, че не трябваше да го прави отново, защото щеше да изглежда жалка в техните очи.
Загледа се в препълнената зала, която се пръскаше по шевовете от ученици, учители, немеси и немове. Повечето бяха жени, но все пак имаше и мъже. Мъже беше доста силна дума за тях тъй като те бяха евнуси. Така се изкореняваше из основи възможността някой да се отдаде на плътски удоволствие вместо на боговете. Изкашля се отново, този път по-тихо, само за да прочисти гърлото си и каза със силен глас:
-   Немеси, немове, учители, ученици и всички други, които са обрекли живота си на този орден, искам да ви съобщя нещо много важно! Всички знаем какво се случва високо над главите ни. Случва се нещо нечувано и невиждано преди. Нещо странно, нещо уникално, появява се знак. Знак за какво тепърва ще бъде установено. Но знайте всички вие, какъвто и да е този знак и неговият отговор, ние ще го намерим! – гласът й отекна из Желязната зала. Не случайно я бяха нарекли така. Не беше изработена от желязо, просто звукът, който излизаше от устата на говорещия прозвучаваше като метален, позволявайки му да бъде чут дори и в ъглите и способността да събуди спящите. След като отново ги огледа, тя проговори отново – Някакви въпроси имате ли към мен?
-   Аз искам да ви попитам нещо. – от събралото се множество напред излезе едно младо момиче, може би най-много на 15 – 16 години, с дълга сплетена на плитка руса коса и изумрудени очи.
-   Кажи си името и тогава задай въпроса си. – каза й властно Мия. Харесваше й да прави така. Видя как бедното момиче пребледня и за момент беше сигурна, че или ще побегне панически или ще се изповръща пред нея. Но то успя да превъзмогне паниката си и розовината се завърна по иначе бялото му личице.
-   Казвам се Елмаз и идвам от Зимният остров! – каза гордо то. Чак тогава забеляза, че наистина бе така. Имаше много бледа кожа, светла коса, но единственото, което не се вписваше бяха изумрудените й очи. Явно се мислеше за зимно момиче, но сигурно не предполагаше, че е незаконна дъщеря на един от многото зелени принцове, населяващи Пролетният остров.
-   Добре дошла, Елмаз. Идваш отдалече. Какво те доведе тук? – попита Мия.
-   Вие, не мога да разбера, тъпа ли сте? – попита яростно момичето. Явно не харесваше да я правят на глупачка. – Не сте ли поглеждали наскоро към небето? Защото аз съм! И това, което виждам не ми харесва ни най-малко. Дошла съм тук за отговори, а не да задавам въпроси на жена, която очевидно не може да си върши добре работата!
-   Съжалявам, Елмаз, но и аз като теб не знам повече. Ако знаех щях да го съобщя на всички. Все пак това не е нещо, което можеш да заровиш или да изхвърлиш в морето! То все някога излиза наяве. – отговори й спокойно макар че вътрешно гореше от ярост. Можеше да прилича на зимните хора, но нямаше дори капчица от тяхната сдържаност и спокойствие. Очевидно, бе копеле на летен принц. Макар че това доста я учуди. Зимният и Летният остров никога не се бяха харесвали. Дори в миналото се бяха водили войни между тях, но в крайна сметка май наистина ставаха чудеса. Както изглеждаше, това щеше да е една доста чудотворна година за всички.
-   Знам какво си мислите за мен, но не съм ничие копеле! Явно от доста дълго време не сте излизала от острова си, защото щяхте да знаете, че преди 14 години двата вечно воюващи острова сключиха мир. Моята майка е ледената принцеса Циркон, а баща ми е летният принц Хелиодор. – из залата се чу сподавен смях, сигурно насочен към нея.
-   Съжалявам, принцесо Елмаз Лятна, но моята работа не е да гледам кой с кого създава семейство. Моята длъжност изисква да съм отдадена изцяло на нашите богове. Така че бихте ли извинила моето неведение?
-   Да. Съжалявам, че думите ми прозвучаха грубо и накърниха авторитета и достойнството ви на Велика немеса. Ако някой трябва да иска извинение, то това трябва да съм аз. Бихте ли ми дали своята височайша прошка? – попита мило момичето. Ето тук се прояви ледената кръв в нея. Бялата й копринена рокличка нежно прилягаше по крехкото й тяло. А по малкото й кръгло като месечина лице бяха накацали няколко лунички, които показваха, че все пак Ледените не се топяха като видеха слънце. Вътрешно се засмя на глупостта си да повярва на приказките на едно 14-годишно момиче.
-   Разбира се, че ще получиш прошката ми, мило момиче. Аз не съм тук, за да съдя твоята възраст. Малко хора знаят, че и аз на твоите години не проявявах по-голямо уважение към немесите, които ме обучаваха. Но с времето се научих да разбирам и приемам хората такива каквито са. Надявам се, че и ти някой ден ще се научиш.
-   Давам Ви клетва, че ще се науча и отсега нататък ще проявявам уважението, което всички духовници заслужават! – Елмаз коленичи, без дори да се замисли дали пода бе чист или мръсен. Мия пристъпи към нея като робата й с цвят на изстинала магма се изпълни с въздух. Тъмночервената й къдрава коса бе прибрана на елегантен кок висока на главата й. Тази прическа никак не й харесваше, но имаше неща, с които трябваше да се съобразява независимо дали ги харесва или не. Като се доближи до нея се наведе до ухото и й прошепна, че боговете обичат да поднасят изпитания на хора, които бързат да изричат клетви. Като й каза това тя я погали, а след това се надигна и се усмихна. Погледа й срещна бели, сини, сиви и зелени роби, като всеки цвят показваше ранга на облеченият с нея. Като видя, че всички са видимо спокойни се обърна и напусна Желязната зала с финеса на дива котка.