Малко да я доокрася...
Точно 13 минути след залеза на синьото слънце, отстъпило място на великата червена звезда, на арената започнаха да излизат героите- облечени с най-добрите си доспехи, сякаш нарочно искаха да увеличат броя на слуховете, превзели въображението на всеки в столицата. Слухове за "титанични удари, отекващи о планините на Харода, бързина и точност, на които нито някой от зрителите беше способен, нито можеше да проследи ясно, защото отстъпление и атака се сливаха в един неясен и кратък момент от време, без дори да трепнат зелените роби на дошлите стрелци. И магиите... магиите, които раздираха нощното небе, обгращаха всеки един от героите и им даваха вид на съвършени същества, дошли от по-висши светове и дали си среща със съдбата точно на тази арена. И пак тези магии бяха тихи като шепот, а всеки можеше да ги чуе напълно ясно, можеше да ги
усети в душата си, как заливат всичко с мрак, хвърлят сянка, скриват в неясен образ очертанията на героите, придобиващи демоничен вид. И в следващия миг мъглата отново изчезваше, разкъсана от десетки горящи стрели, сякаш цял демонски полк бе дошъл и ползваше за смъртоносните си залпове късчета от сърцето на ада..."
Всъщност подобни (а и далеч по-разкрасени) истории може да се чуят от всекиго в Града на Императорите през деня. Нямаше истории, които да съвпадат изобщо, а единственото общо нещо между всички разкази бе страхопочитанието, с които се произнасяше всяка една дума. И, за да не се подвеждаме по думите на обиновените хора, нека проследим какво видя командирът на Имперската Гвардия от ложата си на арената:
Величията:Битката:Равносметката: