Легендата за Кървавия кристал
Земята Аярска е стара колкото самата Вселена.
От незапомнени времена по нея са бродели хора, кралства са се въздигали и са падали, хилядолетия са идвали и са си отивали така, както звездите прекосяват небесата нощ след нощ.
Големи и епични събития е видяла земята Аярска. Някои от тия събития са се случили толкова отдавна и са били толкова невероятни, че са се превърнали в легенди, митове и приказки, с които децата се приспиват.
Някои от тези легенди са забравени. Други са апокрифни и се считат за опасни от официалните власти. Трети пък са се превърнали в митове.
Но всяка легенда, както и всеки мит... Винаги крият в себе си частица истина. Защото са разказани от хора. И се отнасят за хора.
Една от тези невероятни истории, предавани от уста на уста в северните провинции на Аярската империя, е Легендата за Кървавия кристал.
Много, много отдавна, преди десет хиляди години, северно от Ледените планини, било могъщото царство на Слънцето. То се простирало на хиляди мили във всички посоки, а хората, които живеели там, били преки наследници на самото Слънце. Мощни били тези хора. Мощни и богати. Търгували с чудни империи по целия свят. Грамадната им държава била най-развитата в техническо отношение от всички познати кралства във Вселената, защото дълбоко в недрата на земята бил заровен най-великият дар от техния Създател. Този дар представлявал кристал. Съвършен, великолепен кристал, който притежавал силата да променя всички неща, сътворени от човека, давайки им несравнима сила, здравина и вечен живот. Нужно е само да приближиш един такъв кристал до нещо, което си изработил и предметът става необикновен. Няма значение какъв предмет – оръжие, броня или... лъжица. Само на едно място се добивал този кристал – в Мините на мощта, които били разположени в близост до центъра на империята – Замъкът на Слънцето. И така, поданниците на Слънчевата империя били почти богове. Техните занаятчийски произведения били върховни и всички други империи ги уважавали и се страхували от божествените им умения.
Но, както се случва с всички същества, притежаващи безгранична сила, гордостта започнала да поглъща и да покварява Синовете на Слънцето. Те не искали да живеят в мир и да защитават останалите по-слаби кралства. Те искали да покорят цялата Вселена и дори да предизвикат самото Слънце. Разбира се, имало някои от тях, които искали да запазят статуквото и да използват великия кристал само за добрини.
Това, което последвало, било най-кървавата гражданска война в историята на човека. Поколение след поколение Децата на Слънцето продължавали да се избиват помежду си и, след като изминали хиляда години, изпълнени с братоубийства, последният Император на Слънцето решил да пристъпи към „финалното решение”, което щяло да доведе до край не само войната, но и всичко друго.
Денят бил слънчев и светъл, когато безмилостните битки вече били достигнали до границите на Замъка на Светлината.
Последният Император на Слънцето излязал на балкона, вдигнал ръце към небесата и призовал своя Създател да му помогне:
„О, могъщо Слънце! Помогни ми в сетния ми час да прокълна тази земя и всички мои поданници, защото те отвърнаха лицата си от Светлината ти! В замяна, отдавам ти живота си и кръвта си! Нека никога повече да няма война сред нас, защото ние вече не заслужаваме милостта ти!”
И, след като изговорил тези думи, се хвърлил от балкона.
Слънцето, виждайки саможертвата на последния си Син, уважило предсмъртното му желание.
И когато тялото на императора ударило земята... Светът започнал да се изменя.
Кръвта му, заедно с кръвта на всички онези, които воювали, попила в земята и цялата територия на империята се превърнали в червена пустош. Великият кристал, омърсен от прокълнатата кръв на господарите му, се превърнал в Кървав кристал. И, макар да запазил способността да увеличава неимоверно силата на създадените с него предмети, заради проклятието тези предмети никога вече не можели да бъдат поправени или подобрени.
Изминали няколко години и последните остатъци от Чедата на Слънцето бавно измряли.
Докато не останал нито един от тях.
Всичкото познание за кристала било изгубено. И няма вече живи, които да го помнят.
Проклятието издигнало Ледените планини, които блокирали всякакъв достъп до изгубената Слънчева империя.
И най-великото кралство на всички времена... престанало да съществува.
Но това, което не се споменава в тази история... Или се споменава с тих глас... Е ,че Кървавият замък и Мините на мощта все още са непокътнати. Проклятието ги е запазило такива, каквито са били, когато кралството е паднало... И те чакат своите нови господари. Вече осем хиляди години.
Но този, който успее да овладее аления замък, за да добива кървавия кристал, трябва да знае, че властта и неограничената мощ, които ще получи, имат своята много висока цена.
Тъмни твари, обезумели зверове и покварени човешки души все още бродят по червената пустош. Прокълнатата твърдина никога не бива повече да бъде владяна от човеци. И ако това все пак се случи, всички същества, населяващи пустошта, се отзовават на призива на Кървавия замък и се отправят към него, за да унищожат всеки един „натрапник”. Както вълните на морето се разбиват в скалата, така вълните от прокълнати чудовища се разбиват в стените на замъка – всяка следваща по-силна от предишната. И тъй, докато безкрайните коридори, съградени от ален кристал... Отново останат празни, в очакване на следващия, който ще иска да сложи ръка на божествената мощ, която предлагат.
Голяма е мощта на Кървавия замък.
Но не е по силите на всеки... Да владее тази мощ.
