Потта се стичаше на сериозни вадички по челата, гърбовете и даже – по задните части на войниците в северната стражева кула, които проклинаха момента, в който бяха изтеглили жребия да поемат дневната смяна.
Слънцето се намираше точно над главите им и, макар да знаеха, че въпреки че е обяд, би трябвало морският бриз да ги разхлажда, войниците едва дишаха, вперили погледи в знойната мараня, която застиналия горещ въздух образуваше на хоризонта.
Потта влизаше в очите им, смъдеше и ги замъгляваше постоянно.
- Не е добре тая работа, сержанте. Определено не е добре, ще знаеш – ефрейторът премести тежкия си арбалет на другото рамо и обърса потното си чело – От както се помня, вече трийсет години, не е имало такава жега. Истина ти казвам.
- Че ти от кога можеш да мислиш, камо ли да помниш – заяде го другият ефрейтор, надигайки манерката с вода и изливайки я цялата върху темето си.
- Докато ми плащат в злато толкова, колкото не съм виждал през целия си живот в оная дупка, пълна с говна, наречена имперска казарма, свикнах да не задавам никакви въпроси. Съветвам ви и вас да правите същото – температурата на въздуха, а и на киселините се отразяваха крайно негативно на настроението на сержанта.
Войниците му усетиха това и решиха, че мъгливият от горещината хоризонт, всъщност е една хубава гледка.
Това беше последната гледка в живота им, тъй като два, леко светещи в син цвят пилума, басово изръмжаха, докато се забиваха в челюстите им, разбивайки зъбите им и отнасяйки горната част на главите им.
Чувайки глухото издрънчаване от падането на бронираните тела, сержантът изкрещя диво и падна ничком на дървения под, избягвайки третия пилум, който попадна в гредата точно там, където до преди по-малко от секунда беше главата му.
- Проклет да съм – устните му трепереха.
В дъските имаше процеп.
През него се виждаха пет ниско приведени фигури, които се придвижваха към кулата с нечовешка бързина. Едната от тях носеше още два пилума в двете си ръце.
„Ще ме изкормят точно след десет секунди.”
Мисълта спокойно изплува в съзнанието му. Без паника. Без напрежение.
Алармената камбана се намираше в другия край на наблюдателната платформа. Това беше единственото, което може да направи. Нищо друго.
Протегна ръка нагоре и в китката му мигом се заби стрела. Войникът изпищя. Явно в близките храсти имаше човек, който владее лъка до съвършенство.
„Да му се не види, кои са тези?!?!?”
Със замъглен от болката поглед сержантът се завлачи по дървения под.
Хленчеше.
„Още малко...”
Чу се глух шум от външната страна. Някой се катереше. Много бързо.
Успя да се добере до камбаната. Изправи се и седна. Имаше само един шанс да я удари и изобщо не знаеше дали ония вътре ще я чуят.
„Но пък тоя, който се катери, така и така няма да те остави да умуваш върху въпроса, нали?”
Правилно.
Сержантът се изправи рязко и в тоя момент бръмченето започна отново.
Три стрели се забиха в гръдния му кош, четвъртата прониза гърлото му.
Миг преди да умре, сержантът стисна силно въжето на камбаната и го дръпна надолу с цялото си тегло.
Оглушителният камбанен звън можеше да означава само едно.
„Загазихме.”
Соти небрежно избърса окървавените върхове на пилумите и ги прибра в раницата на гърба му, докато даваше знак на другарите си, че платформата е подсигурена.
Видя как фигурите безшумно се разпръснаха, заемайки позиции към подстъпите на руините.
Обърна мъртвия сержант по гръб, свали раницата от гърба си, за да му е по-удобно и започна щателно да го претърсва. От сигурни хора беше разбрал, че началниците на патрулите имаха ключове от дървената барака, която се намираше малко в ляво от главната порта на руините. И че в тая барака има изкопан тунел към вътрешността на грамадния подземен комплекс, построен от Култа на Мрака преди няколко години. Главната порта служеше само за бутафория. Зад нея имаше широка двадесет стъпки и дълбока сто стъпки яма, в която не един идвама глупци бяха намерили смъртта си.
Червенокожият стрелец беше сякаш порастнал. Само преди няколко месеца бе преминал успешно Оцеляването и от тогава се бе втурнал отново да дири убийците на брат си. Съдбата го бе довела в крайбрежната провинция, където бе узнал, че се готви нещо голямо. Може би късметът му щеше най-сетне да заработи и да успее да разбере нещо за смъртта на най-близкия му роднина. Старите му познайници се бяха загубили след сблъсъка със силите на злото в Пукнатината на мъртвеца.
Пепита му липсваше.
Но се бе научил да погребва дълбоко провалената си любов, както и да насочва болката по загубата на брат си в правилната посока. Всичко това бе оставило своя отпечатък върху лицето на могъщия герой и усмивката, както и младежката му наивност, завинаги бяха напуснали очите му.
Ето го и сребърният ключ, който щеше да отвори подсилената стоманена врата на бараката.
Соти тихичко подсвирна, за да предупреди партньорите си, че могат да пристъпят към втората фаза на плана, сложи раницата с пилумите на гърба си и скочи от платформата.
Приземи се леко на покритата с изсъхнала трева земя и се затича.
Останалите пет героя го последваха.
Движеха се като вятъра.
Бяха като сенки.
Дори и тежко бронираният Пазител съумяваше някак си почти да не докосва земята, докато крачеше с приличните си на покрити с желязо овнешки бутове крака.
Всички знаеха какво ги чака, при положение, че хората, които охраняват това място, са предупредени, но никой и не помисли за отстъпление.
Щяха да се покрият с безсмъртна слава, независимо дали ще излязат живи или мъртви от подземния лабиринт, в чийто център ги чакаше най-страшният Следовник на Мрака, който се бе раждал в земята Аярска.
Стоманената врата тихо прещрака и бавно се отвори.
Соти предполагаше, че тежи поне две хиляди камъка.
Героите влязоха един по един и тихо се придвижиха към вратата в дъното.
Соти осъзна с един миг закъснение за ужасния капан, в който всички се бяха набутали.
Масивната врата се затвори моментално с оглушителен трясък, а земята под тях се разтвори и всички полетяха с крясъци двадесет стъпки надолу, приземявайки се с изпочупени крайници върху студена циментова плоча.
Поставени на стените факли пламнаха и осветиха широка петдесет стъпки кръгла зала.
Осветиха също така и гротескно изкривените тела на героите, които се давеха в собствената си кръв.
Соти вдигна главата си с усилие, за да види пред себе си забулена в черно фигура.
Пламтящите отблясъци осветиха изкривено от злостна поквара лице, което се усмихваше.
Еретикът на Мрака вдигна леко дясната си ръка и Соти усети как в главата му избухва панически ужас.
Никой от мистиците, които познаваше, не можеше да се мери по сила на внушението с този тук. Червенокожият стрелец вдигна ръцете си и видя как по кожата му започват да избиват смърдящи и червясали миязми. Малко след това кожата бавно започна да се разкапва и да се стича, превръщайки се в гнусна слуз и оставяйки оголените му кости да проблясват зловещо.
Соти знаеше, че всъщност не се разкапва, а това е просто илюзия, внушена му от стоящия пред него забулен еретик. Но самата излюзия бе съвършена. Защото заедно с нея дойде и адската болка. Болка, породена от това, че кожата по цялото му тяло гниеше.
Това, което Соти не знаеше, бе, че Еретикът на Мрака възнамеряваше да измъчва героите по този начин в продължение на няколко дни.
- Радвам се, че ни удостоихте с присъствието си, приятели мои – гласът на Еретика бе дълбок и напевен.
„Може да пее в някой църковен хор или да разказва приказки на внучетата си този глас”, налудничаво си помисли Соти, заслепен от болката.
- Идвате тъкмо навреме, за да станете свидетели на раждането на дъщеря ми. О, да, моето момиче ще бъде силно. Огромно. Могъщо. Но все още е крехко. Слабо. Има нужда от храна, за да укрепне. О, да, от много храна.
Еретикът направи пауза и леко наклони главата си. Героите запищяха още по-силно, а Соти вече искаше да е отдавна мъртъв.
- А когато тя завърши развитието си... ще я пусна да погълне цялата Аярска земя. И всички хора, всички ваши любими, приятели, близки и далечни познайници... Всички вие ще гаснете бавно в търбуха й. Ще умирате хиляди години. Ще преоткриете истинската същност на болката и страданието.
- Но за да стане такава... дъщеря ми трябва да яде. Нали така, дете мое – следовникът на Мрака повиши леко тон, а от дълбините, сякаш изпод краката на героите се чу смразяващ и отвратителен рев – Ето, скъпа, нося ти още храна – душите на тези... герои.
- Хайде, сега, да ви видя... колко героично можете... да пищите – обгърнат в пашкул от мътно сива, скверна духовна енергия, Еретикът протегна напред и двете си ръце и отвори до край съзнанието си.
А горещината в провинция Бунар ставаше все по-голяма.