Нямаше много време да се мисли, след като героите чуха глухото бръмчене, оттекващо по влажните и студени стени на тъмната пещера.
Стрелата се заби точно между очите на излезлия твърде напред наемник-войн и той се свлече, без да издаде звук.
- Прикрийте се - изкрещя Изолде и се хвърли по очи. Тъкмо навреме, защото още две стрели избръмчаха над главата й. Едната летеше право към стоящия зад нея Соти. Стрелецът с червена кожа, обаче, вече виждаше по-добре в непрогледния мрак. Тялото му се изви в почти невъзможна дъга и върхът на стрелата само леко одраска катарамата на колана му. За нещастие втората стрела намери целта си. Пепита леко изохка, след като тънкото острие прониза лявото й рамо и болката разцепи на две дълбокият боен транс, в който беше потънала.
Всичко се разви точно за две секунди. Достатъчни за вторият наемник да осъзнае какво се бе случило с брат му.
- Алор - извика той сподавено и изпусна тежкия си меч.
- Лягай на земята, глупако - изсъска Изолде, но грамадния войн не я чуваше. Вместо това вдигна оръжието си високо и изрева като ранен звяр. Втурна се навътре в пещерата... към смъртта си. Избръмчаха много стрели. Чу се глух шум, известяващ падането на наемника.
Междувременно Соти беше успял да извлече Пепита встрани от пътеката. Мистичката пое дълбоко дъх и започна тихо да шепне. Постепенно, модулираният от силата на волята й глас, проникна в умовете на героите. Изолде усети обичайната топлина да се разлива по цялото й тяло. И отново я побиха тръпки от тихия глас, който й нашепваше колко добре се чувства. Знаеше, че Пепита ще шепне още няколко секунди, за да накара бликналата от рамото й кръв да се съсири и да спре.
- Готова съм, Соти - мистичката гледаше през него. Червенокожият стрелец хвана забилата се стрела близо до основата й и рязко дръпна. Пепита изписка тихо, но успя да запази фокуса си.
Стрелецът я погледна за последен път и след това се обърна към Изолде.
- Ще огледам. Трябва да разберем колко са.
Младата жена-войн го огледа свирепо. Мразеше мачовските изпълнения. Но още повече мразеше, когато някой иска да се грижи за нея или да върши нейната работа. Но знаеше, че Соти е бърз. Може би не достатъчно бърз, за да се справи с няколко стрели едновременно, но все пак имаше по-големи шансове. Съжали, че не бе взела тежкия си щит. Щеше да й свърши добра работя в тая тясна пещера. Можеше да поеме целия бараж...
- Казах, че ще огледам - повтори Соти и тръгна да се изправя. Изолде го хвана за ръката:
- Ако умреш, ще ти съдера задника от бой!
Соти се усмихна и се претърколи ефектно.
Стрелите мигом забръмчаха, но той вече се бе придвижил.
От дъното на пещерата се чу гротескен смях. Обезумелите бандити започнаха да крещят като някакви подивели кучета.
- Три човешки форми. Арбалети. Още трима с лъкове. Окопали са се като лалугери. При тях е по-широко. Трябва да се размърдаме. В тая теснотия сме като патици на гюме - смехът на Соти успя да надделее над дивите крясъци.
Изолде погледна Пепита.
Слабата фигура бе спряла да трепери и лицето й отново бе придобило обичайната си отнесеност. Изолде знаеше, че младата жена почти не присъстваше тук в момента.
- Готова съм - промълви тихо Пепита и хвана удобно бойната си тояга.
- Заедно - каза Изолде и бавно изтегли късия си меч. Стисна здраво щита си и прехвърли тежестта върху задната част на краката си.
- Сега, Соти - изкрещя жената-войн и пусна яростта да я завладее изцяло. Освобождаващата сила на гнева заля цялото й същество като горещ порой. Потоци физическа енергия забушуваха в мускулите й и тя се изстреля напред с див крясък, който можеше да срути пещерата. Видя Соти да полита грациозно изваждайки две стрели от колчана на гърба си. До нея Пепита вече въртеше тоягата с двете си ръце.
Стрелите полетяха.
Две се забиха в щита на Изолде, следващите две изпукаха тихо, посрещнати от тоягата на Пепита. Младата мистичка пееше, леко усмихната.
Чувство за изключителна мощ и превъзходство обзе и тримата герои. Нямаше как да умрат тук. Не и сега. Не бе това техният ден. Нито тяхната съдба.
Изолде знаеше, че това чувство ще си отиде и ще я обезсили до такава степен, че ако оцелее днес, след това няма да може да стане от леглото дни наред. Мразеше, когато Пепита по такъв безцеремонен начин се ровеше в главата й. Но не можеше да се съпротивлява. Искаше да убива. Всичко.
Двете стрели на Соти намериха целта си и почти пронизаха черепите на двама от ренегатите.
Съвсем очаквано останалите четирима хвърлиха лъковете и арбалетите си и извадиха остриета.
Твърде късно.
Изолде вече бе прекосила пещерата и се озова в широкото помещение. Зърна дървена врата. Явно гадовете пазеха нея. Имаше факла. Предостатъчно осветление.
Побеснялата жена-войн замахна широко и почти преполови стоящият от ляво бандит, преди да е осъзнал какво става.
Изолде се остави на кинетичната енергия да извие изцяло тялото й и по този начин заби обкования с бронз ръб на щита си в устата на другия бандит. Главата му се пръсна като презряла диня.
Извадил вече двете си ками, третият обезумял ренегат се спусна към Соти, но Пепита пусна тоягата си напред и счупи и двете му ръце едновременно. Бандитът изкрещя от болка и изпусна камите, а Пепита сякаш съвсем разсеяно се завъртя към втория си противник, премятайки тоягата през врата си. Пусна елегантно единият й край напред и цапардоса връхлитащият я безумец по лявата част на главата му.
Нещо изпука и бандитът се свлече.
Соти вече бе успял да стигне до него, извади късия си извит кинжал и с едно движение преряза гърлото му.
Бяха минали точно десет секунди.
- Вече можеш да спреш да пееш - Изолде избъса меча си в ръкава на единия от труповете и погледна младата мистичка.
Пепита бавно седна на земята, кръстоса краката си и завърши песента.
Чувството на еуфория и могъщество бавно се оттече от тялото на Изолде, отстъпвайки място на зверска умора.
"Мразя, когато става така!"
Жената се подпря на меча си и застана на едно коляно, задъхвайки се.
Чак сега чу писъците на все още живия бандит.
Безумецът едновременно плачеше и се смееше. Китките му се бяха извили зловещо.
Соти го гледаше мрачно. И имаше защо.
В тая проклета пукнатина бе изчезнал брат му преди четири години, в търсене на същия този, за когото бяха дошли.
Червенокожият стрелец тръгна към стенещата фигура. Намерението му беше ясно.
- Соти, спри - Изолде се постара гласът й да прозвучи авторитетно. Не се получи много добре, защото умората наистина я смазваше. И за това беше виновна кльощавата никаквица, която седеше на земята до нея и отново си говореше сама. Но все още тя командваше. И беше време Соти да го разбере.
Но стрелецът не разбираше. Беше също толкова тъп и малоумен мъж, колкото този, когото очевидно възнамеряваше да заколи.
- Ще го оставим на Пепита, Соти - виж, това подейства. Героят се усмихна и се спря. Знаеше какво може да му причини мистичката. Нямаше да й представлява трудност да преодолее умствените бариери на бандита, които и без това бяха силно ограничени. Щеше да всели в съзнанието му ужасяващи образи и да го побърка. Най-доброто, на което можеше да се надява, е да остане лигавеща се дрипа до края на живота си.
Соти започна да чисти ноктите с камата си.
Изолде хвана грубо за яката оцелелия и го разтърси. Изчака очите му да се фокусират, въпреки, че дъхът му беше толкова зловонен, че младата жена се сдържаше да не повърне само със силата на волята си.
"Случайно да знаеш песен против повръщане, Пепита?", помисли си налудничаво.
Бандитът все още се подхилкваше.
- Къде е братът на Ролон - процеди през зъби Изолде - Кажи ми и ще живееш.
Бандитът се изсмя лудо.
- Чака те с разтворени обятия, Принцесо. Принцеса си, нали? Той обича принцесите. О, даааааа! Много ги обича. Обича да ги слуша как пищят, когато им разпорва коремите! И твоят ще разпори... Само почакай... О, даааааа!
Изолде, всъщност, не очакваше друг отговор.
Пусна бандита внезапно и той си удари главата в студения камък.
Наистина не обичаше да прави това, което й предстоеше да направи. Обърна се към слабата фигура в сива роба, която все още си шепнеше тихичко.
- Пепита, измъкни всичко, което можеш от главата на тоя изрод. Всичко.
Мистичката я изгледа и очите й сякаш се уголемиха.
- Ще го боли, Изолде. Умът му няма да го понесе...
- Нямаме никакво време - жената-войн повиши глас - Вече би трябвало да са чули какво става и след няколко минути през тая врата ще нахлуят двайсет човека. И ще трябва да бягаме. А аз не искам да се връщам вече тук. Ти искаш ли?
Пепита гледаше през нея.
- Не ме карай да го правя, Изолде. Това не ти е разходка в парка. Това тук е човек, не някоя мишена, която да съсечеш с меча си. Ще го убия.
- Виж - започна гневно Изолде, но Соти постави ръка на рамото й. Жената-войн затвори рязко челюстта си.
Червенокожият стрелец се взря в очите на Пепита.
Толкова я обичаше.
Но никога нямаше да й го каже.
- Днес можем да спасим много хора, Пепита. Защото ако изкормим копелето, което се крие някъде тук, той повече няма да убие никого. Разбираш ли?
Мистичката отвърна на погледа му.
- Не ме заблуждавай с тия високопарни приказки, Соти. Няма нужда да съм се обучавала да манипулирам духа 20 години, за да знам, че хората, които въпросният изрод е убил, не те вълнуват. Тук си единствено заради брат си.
Стрелецът затвори очите си и бавно ги отвори.
- А защо мислиш, че брат ми умря тук?
Пепита леко изви главата си и пое дълбоко дъх.
- Направете ми място - каза тя и след като двамата й спътници се отстраниха, тя хвана главата на бандита с двете си ръце.
Фокусира очите си върху неговите и леко се усмихна.
- Знаеш ли, всъщност... колко е тъмно и мрачно в тази пещера - започна тя с тих глас - Знаеш ли... колко си самотен? Знаеш ли, че... никой няма да дойде да ти помогне.
Очите на бандита се изцъклиха, докато кошмарните видения изплуваха в съзнанието му.
Започна да пищи.
