Покажи участието
31
Лично творчество / Щастието на Георги
« -: Февруари 08, 2015, 02:05:01 am »
Викам да се възползвам от момента и да съм първия който ще постне в този раздел 
Гъста мъгла скриваше края на улицата, както всъщност и скриваше всичко на повече от седем-осем стъпки пред Георги. Нека кажем, че от мъглата не се виждаше кажи речи нищо. И това беше страхотно, защото на нашия герои му се налагаше да се прибере сравнително незабелязан, най-малкото защото щеше да си изяде боя ако някой беше забелязал, че си тръгва от къщата на кмета Асен. Не друг, а именно кмета би му счупил някоя сопа в гърба. А и кой не би ? Все пак трябва да пази честа на младата си щерка … а и на жена си. Гошо се усмихна под мустак. Ускори крачка като се надяваше да стигне до къщата си преди някой да го забележи. Избра доста заобиколен маршрут, но пък повечето къщи покрай които минаваше бяха на старци които не би трябвало да са станали толкова рано сутринта, а и с годините зрението си отиваше като зъбите, така че освен ако нямаше някой с желязно чене нямаше нужда да се притеснява. Особено в тази мъгла. Повървя така още някой друга минута и стигна до къщата си. Живееше сам защото баща му умря преди има-няма година от някаква гадна болест, а майка му я нямаше откакто бе малък. Но, какво да се прави… каквото-такова, човек трябва да се оплаква само от нещата които може да промени. Бутна вратичката, а тя от своя страна реши да се сгромоляса шумно на пътеката. Герги я прескочи и продължи навътре. Отпред градината беше обрасла в трева и бодили, но зад къщата той си гледаше зеленчуци. Откъсна си един домат, взе ножа и обели една глава лук, извади комат хляб и почна да се храни. Да му дойде енергията след толкова часове натоварване. Като хапна отиде отпред да изправи вратичката. Вярно, че имаше лоша репутация в селото, ама съседите му като видят, че е паднала и вратичката ще го разправят из село, че не поглежда наследството си. Бая странно му се видя, че мъглата още не се бе дигнала… а и мъгла в този сезон като цяло си беше странна работа.
-Гергееее…. – чу се някой да вика от задния двор на къщата. Не би трябвало да има никой там, ама знае ли човек. Пък и ако беше крадец, що да му вика името? - Гергеее…
-Идвам, идвам ! Чакай малко. – Замисли се за момент и тръгна. Имаше и нож подръка за всеки случай. Ей тъй ако беше някой злосторник да му тегли чертата. Заобиколи къщата и се озова отзад. Не виждаше почти нищо от гъстата мъгла, но колкото и да се вглеждаше не видя силует никъде. – Ейй ? Кой ми викаше бее ?
-Тук сме. – Отвратителен глас . Някак спокоен. Звучеше му познато. По гърба му изби студена пот.
-Къде си бе ? – Взе да се заоглежда към градината откъдето се чу. Висок и слаб черен силует. Георги направи крачка към него и силуета се пръсна на пет-шест части, които излетяха във всички посоки, сетне отново се събраха на метър пред Гошо. Страх изпълни цялото му тяло. Неможеше да мръдне, неможеше да изкрещи – не смееше. Сега можеше ясно да види фигурата. Мъж с огромен нос приличащ на клюн, яко сини очи и малки стиснати устни. Кожата му беше тъмна и някак странна.
-Не се страхувай от мен, Георги. – Мъжът се усмихна широко, наклони глава настрани и се ококори, което го направи да изглежда дори по-плашещ, но изведнъж страхът липсваше.
-Вещер ли си ? Дявол ? – Съществото се засмя, май … Вдишваше и издишваше бързо и издаваше странен звук.
-Неее .. Аз съм ангела-пазител на семейството ти. – Георги го изгледа с подозрение и широка, широка усмивка приемайки думите му по-скоро за шега.
-Е, не те бива друже.
-Определено, кха гххахх а . – Отново този отвратителен смях. Но пък .. смеха беше някак забавен и усмивката на лицето на нашия човек стана една идея по-искрена.
-Кажи сега кой си наистина и какво искаш от мене.
-Гха кхахах аах .. Аз съм Стон, ангел-пазител на рода ти. Не съм много опитен в късмета и здравето, ноо – направи кратка пауза, през която премига три-четири пъти - обещавам да се постарая.
-Мдаа… ако кажем, че ти вярвам – а той наистина му вярваше по някаква странна причина – все пак не ми отговори – Какво искаш от мен ? И защо изобщо се показа, не трябва ли да се грижиш за мен тайно и така нататък ?!
-Ами да, ама ти казах че не съм добър с късмета и здравето. Общо взето силата са ми жълтиците, а ти не правиш нищо необикновено никога… Даже градината не копаеш, на места различни от обикновено. Ако беше тръгнал да копаеш към ей ония край – Стон посочи тревясалия, далечен край на градината - щеше да намериш не 2-3 жълтици, а цяло гърне. Ама теб те мързи. – Фръкна една лига и падна някъде по елека на Гошо.
-Е виж .. от друга страна не съм алчен ? Точно колкото ми трябва имам, неискам повече. Абе вие ангелите не трябва ли да не сте алчни, да не се ядосвате и такива ми ти работи ?
-Трябваше.. Преди двайсет поколения. Светът се е променил. Вече всеки гледа да докара най-доброто за човека си. Пък и к’во се правиш на много вярващ ? Ходиш на църква само по празниците. Цял живот съм покрай тебе, знам как стоят нещата.
-Е хубаво, айде давай ми парите пък ще ходя по-често.
-Гхахках хакхакх… Немога. Сега като се показах, няма да мога да се скрия две луни, а ако се виждам немога да правя чудеса.
-Е защо се показа тогава бе ? Неможа ли да направиш тъй че да се спъна в някое гърне със злато ?
-Много трудно мога… А и като те знам щеше да разправящ наляво и надясно. Ама спокойно не се показах без причина. В гората има гърне със злато, по едно дърво заровено. Вземай лопата и идвай да ставаш богат.
-Абе в тая мъгла, к’ва гора, к’ви 5 монети ? Чакай по-късно ще отидем като се вдигне мъглата.
-Тая мъгла аз съм я направил, че да не те видят къде ходиш, какво вършиш. В туй село много любопитни хора има забелязах.
-Клюките са им живота на половината. – Изплю се звучно, да покаже че той не е от тая половина. –Ей са идвам изчакай ме тука. И тоя път не изчезвай и не ме плаши. – Влезе в лятната стаичка и грабна лопатата, поогледа се и грабна и кирката – ей тъй .. за всеки случай, ако се наложи … Взе си едно платно и го метна през рамо – за вързоп. Поогледа се, чудейки се да не е забравил нещо, но не се сети за нищо и излезе. – Тръгваме ли ?
-Тръгваме. – Стон се усмихна с тази специфична отвратителна усмивка.
-А накъде отиваме ще споделиш ли ?
-Върви след мене, тъй и не разбрах как им викате на повечето места.
Тръгнаха. Георги вървеше две-три крачки за своя ангел-пазител, комуто вярваше все повече и повече. На излизане вратичката отново падна, ала някак странно - този път на нашето момче не му пукаше. Щеше да стане богат. Да си купи голяма къща. Може би да се ожени за дъщерята на кмета ? Десетина минути му отне да измисли какво ще каже на съселяните си . Че години е събирал пари и затова не е имал време да оправи къщата и двора. Кирката и мотиката взеха да натежават и ръката му изтръпна. Мъглата бе все така гъста и след десетина минути неможеше да каже къде се намира. Някъде на изток от селото .. май. Още двайсетина минути вървене и стигнаха до горичка.
-Кажи сега къде да копам ? Стон ще ставаме богати!
-Не бързай толкова Гоше. Не е това горичката която ни трябва.
И дългия им поход продължи… още поне час и нещо - два. Отново стигнаха някаква горичка. Тази изглеждаше по-тъмна от предишната, но с тази гъста мъгла и двете докарваха страховита атмосфера. Ако Васко Ханджията беше тук щеше да разкаже някоя история и Гошо да се напикае от страх. Ммда .. Когато се върнеше с гърнето злато щеше да седне да се почерпи с него. Едно вкусно парче месо и една люта ракия.
-Копай тука . – Гласът на Стон прозвуча по-отвратително и от преди, но докара най-голямата усмивка на лицето на Георги от години насам. Ангела стоеше до едно изсъхнало дърво и сочеше към основата му.
-Там ли има злато?
-Там е. Айде почвай да копаеш.
-Май беше добра идея че взех кирката.
-Ще те улесни, но ако не я беше взел и знаеше че там има гърне с злато, щеше и с ръце да копаеш без да се оплакваш. Кхахгаггкаахаха…
Заби мотиката, натиска я с крак, извади пръста и я хвърли зад рамо. Заби мотиката, натисна я с крак и хвърли пръста зад рамо. Отново и отново. Отвреме навреме удряше корени, които се налагаше да къса с кирката, защото мотиката беше затъпена, а нямаше кой да я наточи. Заби мотиката натисна с крак и тя удари нещо твърдо. Усмивка. Удари още един-два пъти и се чу дрънчене на монети. Широка усмивка. Даже леко се засмя от щастие. Хвърли лопатата зад себе си и почна да дълбае с пръсти. Усещаше ударите на сърцето си в гърлото. Имаше чувството, че ще полети от щастие. Успя да измъкне гърнето от земята. Цялото бе в пръст.
-О даа ! Богат съм Стон! Богат съ…. – Кирката се вкопа дълбоко в гърба на Георги. Ангела я измъкна с лекота и я заби отново в ребрата му.
-Малко те поизлъгах Гоше. Аз съм ангел, но на смъртта. Гхакхахкха .. Примамвам грешните хорица и ги лишавам от живота им. Знаеш ли ? Заради това гърне злато са умрели девет човека само през последната година. Алчността е нещо лошо. – Измъкна кирката и я заби в главата му. Наведе се и взе мотиката, поогледа я, а после я заби в крака му с такава сила, че мотиката мина през крака му и се заби в земята отдолу. Стон грабна отрязания крак с една ръка и се усмихна широко. Сетне каза молитва за преди хранене, седна и започна да дъвче.
Гъста мъгла скриваше края на улицата, както всъщност и скриваше всичко на повече от седем-осем стъпки пред Георги. Нека кажем, че от мъглата не се виждаше кажи речи нищо. И това беше страхотно, защото на нашия герои му се налагаше да се прибере сравнително незабелязан, най-малкото защото щеше да си изяде боя ако някой беше забелязал, че си тръгва от къщата на кмета Асен. Не друг, а именно кмета би му счупил някоя сопа в гърба. А и кой не би ? Все пак трябва да пази честа на младата си щерка … а и на жена си. Гошо се усмихна под мустак. Ускори крачка като се надяваше да стигне до къщата си преди някой да го забележи. Избра доста заобиколен маршрут, но пък повечето къщи покрай които минаваше бяха на старци които не би трябвало да са станали толкова рано сутринта, а и с годините зрението си отиваше като зъбите, така че освен ако нямаше някой с желязно чене нямаше нужда да се притеснява. Особено в тази мъгла. Повървя така още някой друга минута и стигна до къщата си. Живееше сам защото баща му умря преди има-няма година от някаква гадна болест, а майка му я нямаше откакто бе малък. Но, какво да се прави… каквото-такова, човек трябва да се оплаква само от нещата които може да промени. Бутна вратичката, а тя от своя страна реши да се сгромоляса шумно на пътеката. Герги я прескочи и продължи навътре. Отпред градината беше обрасла в трева и бодили, но зад къщата той си гледаше зеленчуци. Откъсна си един домат, взе ножа и обели една глава лук, извади комат хляб и почна да се храни. Да му дойде енергията след толкова часове натоварване. Като хапна отиде отпред да изправи вратичката. Вярно, че имаше лоша репутация в селото, ама съседите му като видят, че е паднала и вратичката ще го разправят из село, че не поглежда наследството си. Бая странно му се видя, че мъглата още не се бе дигнала… а и мъгла в този сезон като цяло си беше странна работа.
-Гергееее…. – чу се някой да вика от задния двор на къщата. Не би трябвало да има никой там, ама знае ли човек. Пък и ако беше крадец, що да му вика името? - Гергеее…
-Идвам, идвам ! Чакай малко. – Замисли се за момент и тръгна. Имаше и нож подръка за всеки случай. Ей тъй ако беше някой злосторник да му тегли чертата. Заобиколи къщата и се озова отзад. Не виждаше почти нищо от гъстата мъгла, но колкото и да се вглеждаше не видя силует никъде. – Ейй ? Кой ми викаше бее ?
-Тук сме. – Отвратителен глас . Някак спокоен. Звучеше му познато. По гърба му изби студена пот.
-Къде си бе ? – Взе да се заоглежда към градината откъдето се чу. Висок и слаб черен силует. Георги направи крачка към него и силуета се пръсна на пет-шест части, които излетяха във всички посоки, сетне отново се събраха на метър пред Гошо. Страх изпълни цялото му тяло. Неможеше да мръдне, неможеше да изкрещи – не смееше. Сега можеше ясно да види фигурата. Мъж с огромен нос приличащ на клюн, яко сини очи и малки стиснати устни. Кожата му беше тъмна и някак странна.
-Не се страхувай от мен, Георги. – Мъжът се усмихна широко, наклони глава настрани и се ококори, което го направи да изглежда дори по-плашещ, но изведнъж страхът липсваше.
-Вещер ли си ? Дявол ? – Съществото се засмя, май … Вдишваше и издишваше бързо и издаваше странен звук.
-Неее .. Аз съм ангела-пазител на семейството ти. – Георги го изгледа с подозрение и широка, широка усмивка приемайки думите му по-скоро за шега.
-Е, не те бива друже.
-Определено, кха гххахх а . – Отново този отвратителен смях. Но пък .. смеха беше някак забавен и усмивката на лицето на нашия човек стана една идея по-искрена.
-Кажи сега кой си наистина и какво искаш от мене.
-Гха кхахах аах .. Аз съм Стон, ангел-пазител на рода ти. Не съм много опитен в късмета и здравето, ноо – направи кратка пауза, през която премига три-четири пъти - обещавам да се постарая.
-Мдаа… ако кажем, че ти вярвам – а той наистина му вярваше по някаква странна причина – все пак не ми отговори – Какво искаш от мен ? И защо изобщо се показа, не трябва ли да се грижиш за мен тайно и така нататък ?!
-Ами да, ама ти казах че не съм добър с късмета и здравето. Общо взето силата са ми жълтиците, а ти не правиш нищо необикновено никога… Даже градината не копаеш, на места различни от обикновено. Ако беше тръгнал да копаеш към ей ония край – Стон посочи тревясалия, далечен край на градината - щеше да намериш не 2-3 жълтици, а цяло гърне. Ама теб те мързи. – Фръкна една лига и падна някъде по елека на Гошо.
-Е виж .. от друга страна не съм алчен ? Точно колкото ми трябва имам, неискам повече. Абе вие ангелите не трябва ли да не сте алчни, да не се ядосвате и такива ми ти работи ?
-Трябваше.. Преди двайсет поколения. Светът се е променил. Вече всеки гледа да докара най-доброто за човека си. Пък и к’во се правиш на много вярващ ? Ходиш на църква само по празниците. Цял живот съм покрай тебе, знам как стоят нещата.
-Е хубаво, айде давай ми парите пък ще ходя по-често.
-Гхахках хакхакх… Немога. Сега като се показах, няма да мога да се скрия две луни, а ако се виждам немога да правя чудеса.
-Е защо се показа тогава бе ? Неможа ли да направиш тъй че да се спъна в някое гърне със злато ?
-Много трудно мога… А и като те знам щеше да разправящ наляво и надясно. Ама спокойно не се показах без причина. В гората има гърне със злато, по едно дърво заровено. Вземай лопата и идвай да ставаш богат.
-Абе в тая мъгла, к’ва гора, к’ви 5 монети ? Чакай по-късно ще отидем като се вдигне мъглата.
-Тая мъгла аз съм я направил, че да не те видят къде ходиш, какво вършиш. В туй село много любопитни хора има забелязах.
-Клюките са им живота на половината. – Изплю се звучно, да покаже че той не е от тая половина. –Ей са идвам изчакай ме тука. И тоя път не изчезвай и не ме плаши. – Влезе в лятната стаичка и грабна лопатата, поогледа се и грабна и кирката – ей тъй .. за всеки случай, ако се наложи … Взе си едно платно и го метна през рамо – за вързоп. Поогледа се, чудейки се да не е забравил нещо, но не се сети за нищо и излезе. – Тръгваме ли ?
-Тръгваме. – Стон се усмихна с тази специфична отвратителна усмивка.
-А накъде отиваме ще споделиш ли ?
-Върви след мене, тъй и не разбрах как им викате на повечето места.
Тръгнаха. Георги вървеше две-три крачки за своя ангел-пазител, комуто вярваше все повече и повече. На излизане вратичката отново падна, ала някак странно - този път на нашето момче не му пукаше. Щеше да стане богат. Да си купи голяма къща. Може би да се ожени за дъщерята на кмета ? Десетина минути му отне да измисли какво ще каже на съселяните си . Че години е събирал пари и затова не е имал време да оправи къщата и двора. Кирката и мотиката взеха да натежават и ръката му изтръпна. Мъглата бе все така гъста и след десетина минути неможеше да каже къде се намира. Някъде на изток от селото .. май. Още двайсетина минути вървене и стигнаха до горичка.
-Кажи сега къде да копам ? Стон ще ставаме богати!
-Не бързай толкова Гоше. Не е това горичката която ни трябва.
И дългия им поход продължи… още поне час и нещо - два. Отново стигнаха някаква горичка. Тази изглеждаше по-тъмна от предишната, но с тази гъста мъгла и двете докарваха страховита атмосфера. Ако Васко Ханджията беше тук щеше да разкаже някоя история и Гошо да се напикае от страх. Ммда .. Когато се върнеше с гърнето злато щеше да седне да се почерпи с него. Едно вкусно парче месо и една люта ракия.
-Копай тука . – Гласът на Стон прозвуча по-отвратително и от преди, но докара най-голямата усмивка на лицето на Георги от години насам. Ангела стоеше до едно изсъхнало дърво и сочеше към основата му.
-Там ли има злато?
-Там е. Айде почвай да копаеш.
-Май беше добра идея че взех кирката.
-Ще те улесни, но ако не я беше взел и знаеше че там има гърне с злато, щеше и с ръце да копаеш без да се оплакваш. Кхахгаггкаахаха…
Заби мотиката, натиска я с крак, извади пръста и я хвърли зад рамо. Заби мотиката, натисна я с крак и хвърли пръста зад рамо. Отново и отново. Отвреме навреме удряше корени, които се налагаше да къса с кирката, защото мотиката беше затъпена, а нямаше кой да я наточи. Заби мотиката натисна с крак и тя удари нещо твърдо. Усмивка. Удари още един-два пъти и се чу дрънчене на монети. Широка усмивка. Даже леко се засмя от щастие. Хвърли лопатата зад себе си и почна да дълбае с пръсти. Усещаше ударите на сърцето си в гърлото. Имаше чувството, че ще полети от щастие. Успя да измъкне гърнето от земята. Цялото бе в пръст.
-О даа ! Богат съм Стон! Богат съ…. – Кирката се вкопа дълбоко в гърба на Георги. Ангела я измъкна с лекота и я заби отново в ребрата му.
-Малко те поизлъгах Гоше. Аз съм ангел, но на смъртта. Гхакхахкха .. Примамвам грешните хорица и ги лишавам от живота им. Знаеш ли ? Заради това гърне злато са умрели девет човека само през последната година. Алчността е нещо лошо. – Измъкна кирката и я заби в главата му. Наведе се и взе мотиката, поогледа я, а после я заби в крака му с такава сила, че мотиката мина през крака му и се заби в земята отдолу. Стон грабна отрязания крак с една ръка и се усмихна широко. Сетне каза молитва за преди хранене, седна и започна да дъвче.
)
