Елайна кървеше зле.
Знаеше, че е зле, защото цялата долна лява част на туниката й, под кожения й нагръдник, беше вече подгизнала. Губеше кръв прекалено бързо и в твърде големи количества.
Ако продължаваше така, скоро щеше да загуби съзнание. Разполагаше с не повече от десет минути, за да се измъкне от това проклето място. Защото иначе щеше да умре тук.
„Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че утре отново ще се натряскам в оная дупка, наречена „Отровните изпарения” и отново ще се събудя във всяко друго легло, само не и в моето.”
Неволната мисъл я накара да се изсмее, но кръвта от раната й шурна още повече. Главата й леко се замая. Съвсем леко, но бе достатъчно, за да наруши бойния й транс.
Грамадният базилиск сякаш усети мигновеното й разсейване, нададе див и ужасяващ рев, разтвори пастта си, в която вероятно имаше един милион остри като бръснач зъби и направи мълниеносен и абсолютно невъзможен скок напред. Намерението му беше очевидно – да отхапе главата на Елайна. Ако може – до кръста й.
Крехката мистичка леко изпъшка от болката, но завъртя ловко адамантиевата си тояга и едното от остриетата й с грозен и раздиращ звук прониза гърлото на базилиска, излизайки от външната част на главата му.
Побеснялото и тежащо сто и петдесет килограма животно се стовари върху героинята, издавайки предсмъртен рев, който премина в грохот и накрая – в хъхрене. Парчета кървав мозък, примесени с части от черепа му, удариха Елайна по лицето. От устата му се носеше тежка, органична смрад. Мистичката и звярът зрелищно се пльоснаха на земята в гротескна, оцветена в кръв любовна прегръдка.
„Предполагам, че съм се прегръщала с къде-къде по-отвратителни мъже”, помисли си малката жена, докато пъшкаше и се мъчеше да излезе изпод туловището. Не беше лесно, а и от усилията губеше още повече кръв.
Най-сетне успя да се изправи, подпря се на тоягата си и се опита да нормализира дишането си и да забави сърдечната си дейност, за да спре поне от части загубата на кръв.
Забеляза нещо в тъмния ъгъл на помещението. Пещерата беше студена, тъмна и влажна, но пък и зрението на Елайна бе зрение на герой. Нещото представляваше малко и светло петно.
Мистичката се приближи и петното се очерта като кост. Човешка кост. Нечий пръст се подаваше от рохката почва.
Човешките скелети не бяха нещо необичайно в Пещерата на крилатите демони. Гигантските прилепи и базилиски не се свеняха да нападат хора и да ги завличат навътре в кухините, където спокойно си ги дояждаха. Вероятно и този тук го беше сполетяла същата съдба.
Елайна изсумтя.
За разлика от много други герои тя не си падаше по претърсването на човешки останки. Все й оставаше някакво чувство, че ги осквернява. Но пък можеше да се окаже късметлийка и да намери нещо, което поне да й покрие двете кила кръв и метъра кожа, които остави в тая гнусна пещера.
Елайна приклекна и внимателно разрови пръстта около пръста.
От пръста се подаваше само много малка част. Цялата ръка на мъртвеца се предпазваше от композитна костена ръкавица.
„Какво, за Татко...”
Това не беше обикновена костена ръкавица...
Шокът от осъзнаването премина през цялото тяло на Елайна.
Като малко момиче баща й я беше завел веднъж в библиотеката на града на Ветровитите краища, за да разпали жаждата й за знания. И това, вероятно, бе една от най-големите му грешки. Защото, месеци наред след това, Елайна не излезе от тази библиотека. Бе погълнала тонове информация. Винаги се бе гордяла с това, че помни като мамут.
Затова си спомни и сега.
Спомни си в една от книгите рисунката на тази ръкавица. Изящните й, фино извити костни дъги, които плавно се съединяваха с перфектно ушита и изрязана бича кожа, припокривайки се и изцяло защитавайки ръцете на този, който носи тази ръкавица. Никой от съвременните майстори не бе способен да изработи подобно нещо
Елайна си пое дълбоко въздух.
„За Татко, освен ако не съм полудяла или загубила прекалено много кръв и главата ми ми играе някакви номера, аз държа в ръцете си част от бронята на Отон - Легендарният номадски пълководец!”
От свитъците, които бе чела, Елайна знаеше, че Отон е предвождал Номадската Орда, по време на кампанията й в Бариерата. И е загинал, когато финалният му щурм се е провалил. Никой не е могъл да открие тялото му в последвалия хаос. И така, вече две хиляди години. Бронята му, наречена „Гордостта на Отон”, се считаше за една от най-ценните военни реликви на старото време и мнозина бяха прекарали целия си живот в търсенето й, вярвайки, че тя ще дари този, който я носи, с неуязвимост и че ще можеш да убиваш по петдесет човека с един удар, докато си с нея. Но никой не е имал късмета да я намери.
До днес.
Забравила за света около себе си, Елайна започна внимателно да разравя пръстта. Ръцете й трепереха.
След няколко минути „Гордостта на Отон” се показа в целия си блясък, облечена на дребния скелет на страшния номадски генерал.
„Представях си го висок три метра”, налудничаво си помисли Елайна, докато внимателно сваляше частите от бронята. Бяха така добре запазени, все едно бяха изработени вчера.
„Или светлината в тая пещера не е както трябва, или тази броня грее с някаква своя светлина. Вероятно Отон може да е бил някакъв демон. Кой знае какви са били хората преди две хиляди години.”
Дали защото бе развълнувана или невероятно красивият кожен нагръдник на Отон притежаваше някакви наистина свръхестествени способности, не знаеше, но щом го докосна, моментално се почувства по-добре.„Крепостта на Отон”.
Бронята за торса й пасна идеално, сякаш бе правена точно за нея. Притисна добре и раната й, явно, защото кръвотечението спря. Внимателно нахлузи и ръкавиците, последваха ги и ботушите. „Ръцете на Отон”
. „Маршът на Отон”.
Коженият, завършващ с тънко острие шлем, макар на пръв поглед да й се струваше нелеп, също прилепна на главата й, вдъхвайки й изключително чувство за сигурност. „Протекторът за глава на Отон”
Остана само още една част.
Елайна се протегна, взе ярко червения легендарен плащ на страшния Касапин, който е всявал смъртен страх в сърцата на противниковите ратници, виждайки го да се развява на бойното поле. Изтърси го леко, разгъна го и го преметна на гърба си.
„Гордостта на Отон е моя! Проклета да съм!”
Мисълта, че притежава може би най-великата броня, създавана някога в историята на Аярската империя, я накара да се почувства всемогъща. Усети как мускулите й се издуха, напрежението и тревогата я напуснаха, бе по-концентрирана от всякога.
И макар никога да не бе го правила и да го ненавиждаше, крехката мистичка нададе яростен вик, който накара пещерата да затрепери и който бе чут на мили разстояние.
Нищо вече нямаше да бъде същото.